— Каква заповед? — попита Бийн.
— Назначен е за командир на армия. По дяволите, при нас той не е бил дори взводен командир! Прехвърлиха го тук едва миналата седмица!
— На коя армия?
— „Заек“ — взводният отново погледна униформата на Бийн. — О! Като гледам, той е твоят заместник.
Бийн се разсмя и тръгна към спалнята, която току-що беше напуснал.
Николай седеше вътре — вратата зееше, а той изглеждаше много объркан.
— Може ли да вляза?
Николай вдигна поглед и се усмихна.
— Кажи ми, че си дошъл да си вземеш армията.
— Ще ти дам един съвет. Опитай се да побеждаваш. Според тях е важно.
— Не мога да повярвам, че си загубил и петте игри.
— Явно в едно училище, където вече няма листа, учениците се следят помежду си.
— Аз следя теб.
— Николай, как ми се иска и ти да дойдеш с мен!
— Какво става, Бийн? Дали е, каквото си мисля? Бъгерите ли идват?
— Не знам.
— Хайде стига, ти бързо ги схващаш тези работи.
— Ако Бъгерите наистина идват насам, нямаше да оставят всички вас тук, в станцията. По-скоро щяха да ви изпратят на Земята или да ви евакуират на някой забутан астероид. Всъщност не знам. Според някои признаци наистина му се вижда краят. Според други сякаш нищо важно не се готви в близкото бъдеще.
— Може би нашите се канят да изпратят огромна флотилия срещу планетата на бъгерите, а вие ще растете по време на пътешествието.
— Може би — съгласи се Бийн. — Но времето за изпращане на такава флотилия е било точно след Второто нашествие.
— Е, ами ако чак сега са разбрали къде е родната планета на бъгерите?
Бийн направо се втрещи.
— Това не ми беше хрумвало! — възкликна той. — Та те сигурно са изпращали сигнали до вкъщи! Оставало е само да проследим посоката. Нали се сещаш — да последваме светлината. Както пише в инструкциите.
— Ами ако те не комуникират чрез светлина?
— Светлината може и да се бави цяла година, докато измине една светлинна година разстояние, но засега няма по-бързо нещо от нея.
— По-бързо нещо от нея, което познаваме — уточни Николай.
Бийн го погледна.
— О, знам, че е глупаво, физичните закони и тъй нататък… Но просто… непрекъснато си мисля за това. Не обичам да изключвам нещата само защото били невъзможни.
Бийн се разсмя.
— Да му се не види, Николай! Трябваше да те оставям да говориш повече, вместо да дрънкам непрестанно, когато спяхме на две съседни легла!
— Бийн, ти знаеш, че не съм гениален.
— Николай, тук всички сме гениални.
— Минал съм и аз покрай гениите…
— Е, чак за Наполеон не ставаш. Но, виж, за един прост Айзенхауер си доста подходящ. Само не очаквай да се разрева от жал за тебе.
Беше ред на Николай да се засмее.
— Ще ми липсваш, Бийн.
— Николай, благодаря, че дойде с мен, когато се изправих срещу Ахил.
— Тоя ми докара кошмари!
— И на мен.
— Радвам се, че доведе и другите — Иту, Амбул, Том Лудата глава. По едно време — докато Ахил висеше на жицата — ми се струваше, че ще ни трябват поне още шестима! Като видиш някой като него, разбираш защо са изобретили бесилото.
— Някой ден — обеща Бийн — и ти ще имаш нужда от мен, така както аз имах нужда от теб. И аз ще се отзова.
— Съжалявам, че не влязох в отряда ти, Бийн.
— Недей, ти беше прав — усмихна се той. — Аз те поканих, защото си ми приятел. Мислех, че имам нужда от приятел, но трябваше да постъпя като приятел и да разбера от какво имаш нужда ти.
— Никога повече няма да те разочаровам.
Бийн прегърна силно Николай. И Николай го прегърна.
Бийн си спомни как напусна Земята. Прегръщаше сестра Карлота и анализираше — „Тя има нужда точно от това, на мен то не ми струва нищо, затова ще я прегърна“.
Но аз вече не съм същото момче.
Може би защото все пак успях да отмъстя за Поук. Беше твърде късно да й помогна, но поне накарах убиеца й да си признае. Все пак го накарах да си плати, макар че това никога няма да е достатъчно.
— Върви да се запознаеш с армията си, Николай — рече Бийн. — Аз трябва да хващам космически кораб.
Гледаше как Николай излиза през вратата, и го прониза остра болка, когато осъзна, че никога повече няма да види приятеля си.
Димак стоеше в стаята на майор Андерсън.
— Капитан Димак, аз наблюдавах как полковник Граф търпи постоянните ви оплаквания и вашата съпротива на заповедите му. Мислех си — Димак може и да е прав, но ако аз бях негов командир, никога не бих търпял подобна липса на уважение. Аз бих го изритал оттук и бих написал „неподчинение“ поне на четирийсет места в досието му. Смятам, че е редно да ви го кажа, преди да ми се оплачете.