Особено привлякоха вниманието на Бийн двама популярни коментатори. Демостен на пръв поглед изглеждаше скандалджия, който си играеше с предразсъдъците и ксенофобията. Но имаше значителен успех като водач на народно движение. Бийн не знаеше дали животът под властта на правителство начело с Демостен би бил по-добър от този под властта на руснаците, но поне щеше да въведе конкуренция. Другият коментатор, набелязан от Бийн, беше Лок — високомерен, горделив тип, който бърбореше за световния мир и изковаването на съюзи. Ала въпреки привидното му самодоволство, Лок като че работеше въз основа на същия набор от факти като Демостен. Приемаше за даденост, че руснаците изпитват буйно желание да „ръководят“ света, но не са подготвени да го ръководят по „благотворен“ начин. В известен смисъл Демостен и Лок сякаш провеждаха заедно проучванията си — четяха от едни и същи източници, научаваха фактите от едни и същи кореспонденти, но привличаха съвсем различна публика.
За известно време Бийн дори се забавляваше с предположението, че Лок и Демостен са едно и също лице. Но не, стилът на писане беше различен и, което беше по-важно, те мислеха и анализираха по различен начин. Бийн не вярваше някой да е толкова умен, че да фалшифицира това.
Които и да бяха те, тези двама коментатори бяха хората, които сякаш преценяваха най-точно ситуацията, затова Бийн започна да замисля есето си върху стратегията в света след победата срещу формиките като писмо едновременно до Лок и Демостен. Лично писмо. Анонимно писмо. Защото изводите му трябваше да станат известни, а тези двамата бяха в най-подходящо положение да осъществят идеите на Бийн.
Той се върна към старите си навици — в библиотеката наблюдаваше как различни офицери влизат в мрежата, и скоро на негово разположение бяха шест имена и пароли. Тогава той написа писмото си в шест части, като за всяка част използва различно име, а после ги изпрати на Лок и Демостен само с няколко минути разлика. Направи го точно в часа, когато в библиотеката се събираше навалица, и се погрижи точно по това време самият той да е влязъл в мрежата от чина си в спалнята, уж за да играе на някаква игра. Съмняваше се, че ще броят колко пъти удря клавишите — най-вероятно изобщо нямаше да се досетят, че всъщност по онова време той не е докосвал чина. А ако проследяха писмото обратно до него… щеше да стане лошо. По всяка вероятност нито Лок, нито Демостен щяха да се опитат да го проследят — в писмото си той ги молеше за това. Или щяха да му повярват, или не. Или щяха да се съгласят с него, или не. Не можеше да направи нищо повече. Беше им изяснил съвсем точно какви са заплахите, каква очевидно щеше да бъде стратегията на руснаците и какви мерки трябва да се предприемат, за да се попречи на руснаците да успеят, след като атакуват първи.
Особено наблягаше на това, че децата от Военното, Тактическото и Командирското училище трябва да бъдат върнати възможно най-бързо на Земята след победата над бъгерите. Ако останеха в космоса, или руснаците щяха да ги пленят, или щяха да бъдат държани в безплодна изолация от МФ. Но тези деца бяха най-бляскавите военни умове, които човечеството бе родило в това поколение. Ако трябваше да бъде съкрушена властта на една велика нация, за да й се противостои, бяха нужни великолепни командири.
На другия ден Демостен публикува в мрежите есе, в което призоваваше Военното училище незабавно да бъде разформировано, а децата — върнати по домовете им. „Те отвлякоха нашите най-обещаващи деца. Нашите Александър Велики и Наполеон, нашите Ромел и Патън, нашите Цезар и Фридрих Велики, Вашингтон и Саладин са държани в кула. Ние нямаме достъп до тях, а те не могат да помогнат на собствените си народи, които днес са заплашени от руско господство. А кой ли се съмнява, че руснаците имат намерение да пленят тези деца и да ги използват? О, и да не могат, те несъмнено ще опитат, само с една добре прицелена ракета, да ги пръснат на парчета и да ни лишат от нашите родени военни лидери“. Великолепна демагогия, предназначена да възбужда страх и гняв. Бийн си представяше объркването сред военните, когато тяхното безценно училище се превърне в политическа тема. Това бе емоционална тема, която Демостен нямаше да зареже току-така, а останалите националисти по света щяха пламенно да му откликнат. И тъй като ставаше дума за деца, нито един политик не би дръзнал да се противопостави на принципа, че всички деца от Военното училище трябва да се върнат у дома в мига, когато свърши войната. Но това не бе всичко — Лок също присъедини престижния си, умерен глас към каузата и открито подкрепи принципа за връщане на децата. „На всяка цена платете на свирача и ни отървете от плъховете-нашественици — а после доведете децата ни у дома“.