Бийн подтичваше до Граф, докато полковникът вървеше целеустремено по тунела. Подмина и последния страж.
— Ако Стратегосът се е справил както трябва, ансибълите вече са под охрана. Не зная за теб, но аз искам да съм там, когато идват новините. И когато тръгват оттук.
— Руският труден ли е за учене? — попита Бийн.
— На тебе това ли ти е хуморът?
— Зададох най-прост въпрос.
— Бийн, ти си страхотно момче, но засега млъкни, става ли?
Бийн се засмя.
— Става.
— Имаш ли нещо против да продължа да те наричам Бийн?
— Това е името ми.
— Би трябвало да е Юлиан Делфики. Ако имаше акт за раждане, на него щеше да е изписано това име.
— Искате да кажете, че онова е вярно?
— Бих ли те излъгал за подобно нещо?
Двамата осъзнаха колко е абсурдно току-що казаното и се разсмяха. Смяха се толкова дълго, че все още се усмихваха, когато отминаха отряда пехотинци, охраняващ входа към ансибълкомплекса.
— Смятате ли, че някой ще иска от мен военни съвети? — попита Бийн. — Защото смятам да участвам в тази война, дори ако се наложи да излъжа за възрастта си, и да се запиша морски пехотинец.
24
У ДОМА
— Мислех, че бихте искали да го знаете. Лоши новини.
— Такива идват в изобилие, дори и след триумфалната победа.
— Когато стана ясно, че Лигата е завзела Военното училище и изпраща децата у дома под закрилата на МФ, Новият Варшавски Договор очевидно е спретнал малко проучване. Разбрал е, че има един ученик от Военното училище, който не е под наш контрол. Ахил.
— Но той прекара там има-няма два дни!
— Издържал е тестовете ни. Постъпил е. Бил е единственият, до когото са можели да се докопат.
— И докопали ли са го?
— Всички охранителни системи в болничното заведение са били разработени с цел да не позволяват на пациентите да излизат. Трима служители от охраната са мъртви, а всички пациенти са пуснати сред населението. После всички са изловени. Освен един.
— Значи той е на свобода.
— Не бих го нарекъл точно „на свобода“. Те имат намерение да го използват.
— Знаят ли го какъв е?
— Не, досието му е било запечатано. Младок, и толкоз. Не са търсили досието му.
— Ще разберат. В Москва също не обичат серийните убийци.
— Трудно е да го приклещиш. Колко души са загинали, преди изобщо да го заподозрем?
— Войната засега свърши.
— И започна надпреварата за надмощие в следващата.
— Ако имаме късмет, полковник Граф, дотогава ще сме мъртви.
— Всъщност аз вече не съм полковник, сестра Карлота.
— Наистина ли смятат да ви изправят пред военен съд?
— Това е разследване, нищо повече. Ще ме разпитат.
— Само не разбирам защо им е нужен жертвен козел за победата.
— Ще се оправя. Слънцето все още грее над планетата Земя.
— Но никога вече няма да огрее техния трагичен свят.
— Дали вашият Бог е и техен Бог, сестра Карлота? Дали ги е приел в рая?
— Той не е мой Бог, господин Граф. Но аз съм негово дете, както и вие. Не зная дали когато погледне формиките, и в тях вижда свои деца.
— Деца. Какво причиних аз на децата, сестра Карлота…
— Дадохте им свят, в който да се завърнат у дома.
— На всички без един.
Бяха нужни няколко дни, докато усмирят войниците на Полемарха, но най-сетне ФлотКом бе изцяло под командата на Стратегоса. Не бе излетял нито един кораб под командата на бунтовниците. Триумф. Хегемонът подаде оставка в рамките на примирието, но това само оповести официално вече станалото.
Бийн остана с Граф, докато траеше борбата — прочетоха всички съобщения и прослушаха всички рапорти за ставащото навсякъде из флота и на Земята. Обсъждаха ситуацията в развитие, опитваха се да четат между редовете, мъчеха се да тълкуват случващото се. Бийн вече бе оставил войната с бъгерите зад гърба си. Сега значение имаше само ставащото на Земята. Когато най-сетне подписаха несигурно примирие, което сложи край на борбата, Бийн разбра, че това е само временно. Щяха да имат нужда от него. След като се върнеше на Земята, можеше да се подготви за ролята си. Войната на Ендър свърши, помисли си той. Следващата е моя.
Докато Бийн жадно следеше новините, другите деца бяха затворени в стаите си под стража, а когато токът спираше в тяхната част на Ерос, трепереха в тъмното. Два пъти имаше нападения над тази част на тунелите, но никой не знаеше дали руснаците се опитваха да докопат децата, или просто изследваха района.