Сестра Карлота забарабани с пръсти по бюрото.
— Какво затруднение.
— Какво затруднение ли?
— Смятах да подложа на тестовете и Ахил. Мисля, че би могъл да постъпи във Военното училище.
Цялото тяло на Бийн се стегна.
— Тогава не ме изпращайте там. Или той, или аз.
— Мислиш ли наистина… — гласът й заглъхна. — Мислиш ли наистина, че ще се опита да те убие там?
— Да се опита? — Гласът му бе изпълнен с презрение. — Ахил не се задоволява с опити.
Сестра Карлота познаваше чертата, за която говореше Бийн — безмилостната решителност беше едно от нещата, които във Военното училище търсеха. Тя можеше да направи Ахил по-привлекателен за тях от Бийн. А и там знаеха как да насочват това смъртоносно насилие. Как да го вкарват в употреба.
Но цивилизоването на уличните побойници не беше идея на Ахил. Бийн се беше сетил за това. Невероятно — едно толкова малко дете да го измисли и осъществи. Това дете бе наградата, не онзи, който живееше заради хладнокръвното отмъщение. Но едно беше сигурно. Щеше да сгреши, ако вземеше и двамата. Макар несъмнено да можеше да поеме и другия — да го запише в училище тук, на Земята, да го прибере от улицата. Несъмнено тогава Ахил щеше да стане наистина цивилизован — отчаянието на улицата вече нямаше да принуждава децата да постъпват така ужасно едно с друго.
Ала после осъзна що за глупости си мисли. Не отчаянието на улицата бе накарало Ахил да убие Поук, а гордостта. Той беше Каин и според него срамът бе достатъчно основание да отнеме живота на брат си. Той бе Юда, който не се бе поколебал да целуне, преди да убие. Какво си въобразяваше тя, за да се отнася към злото като към чисто механичен продукт на лишенията? Всички деца на улицата страдаха от страх и глад, от безпомощност и отчаяние. Но не всички ставаха хладнокръвни, пресметливи убийци.
Стига Бийн да говореше истината.
Но тя не се съмняваше, че дребосъкът е искрен. Ако той лъжеше, сестра Карлота щеше да признае, че нищо не разбира от детски характери. Сега, когато се замислеше, осъзнаваше, че Ахил е ловък. Ласкател. Всяка негова дума бе изчислена така, че да впечатлява. А Бийн говореше малко и се изразяваше просто, когато изобщо кажеше нещо. Беше малък, а страхът и скръбта му тук, в тази стая, бяха истински.
Разбира се, и той бе настоявал едно дете да бъде убито.
Но само защото представляваше заплаха за останалите. А не от гордост.
Как бих могла да съдя? Не трябва ли Христос да съди живите и мъртвите? Защо това се падна на мен, недостойната?
— Бийн, искаш ли да останеш тук, докато препратя резултатите ти от тестовете на хората, отговорни за решенията за Военното училище? Тук нищо не те заплашва.
Той впери поглед в ръцете си, кимна, после отпусна глава в шепи и се разрида.
Същата сутрин Ахил се върна в гнездото.
— Не можех да не се върна — обясни той. — Много неща биха се объркали.
Заведе ги на закуска, както винаги. Но Поук и Бийн ги нямаше.
После Сержанта пообиколи, позаслуша се тук-там, поговори с другите деца — както и с някои възрастни — за да разбере какво става и да открие всичко, което можеше да им е от полза. Покрай пристанището Уийнхавен чу как някои от докерите си говорят, че същата сутрин в реката намерили труп. Труп на малко момиче. Сержанта разбра и къде държат тялото й до идването на властите. Не се уплаши, отиде право при завитото с брезент мъртво тяло и без да поиска разрешение от никого наоколо, дръпна покривалото.
— Какво правиш, момче!
— Тя се казва Поук — каза той.
— Познаваш ли я? Знаеш ли кой би могъл да я убие?
— Едно момче на име Одисей — той я е убил — отвърна Сержанта. После я зави с покривалото и приключи обикалянето. Ахил трябваше да разбере, че страховете му са се оправдали — Одисей избива когото може от семейството.
— Нямаме друг избор, освен да го убием — каза Сержанта.
— Достатъчно кръв се проля — отвърна Ахил, — но се боя, че си прав.
Някои от по-малките плачеха. Едно от тях обясни:
— Поук ме нахрани, когато щях да умра.
— Млъкни! — сряза го Сержанта. — Сега ядем по-добре, отколкото когато Поук беше шефът.
Ахил положи длан на рамото на Сержанта, за да го накара да млъкне.
— Поук се справяше отлично като главатар на банда. И тъкмо тя ме доведе в семейството. Така че в известен смисъл всичко онова, което ви давам, го дължите на нея.
При тези думи всички закимаха тържествено.