— И така заживя на улицата.
— Кажи-речи. Намерих няколко места, където ме хранеха. Но всеки път когато по-големите деца виждаха, че някой ми дава да ям, се струпваха около мен и започваха да просят с пискливи, умолителни гласове. Тогава или хората преставаха да ми дават храна, или другите грубо ми я отнемаха от ръцете. Беше ме страх. Един път едно голямо дете толкова се ядоса, че навря пръчка в гърлото ми и ме накара да повърна току-що изядената храна направо на улицата. Дори се опита да я изяде, но не можа — и на него му се догади. Тогава беше най-страшно. След това през цялото време се крих… криех. През цялото време.
— И гладуваше.
— И наблюдавах — поправи я Бийн. — Хапвах. От време на време. Не умрях.
— Да, не си умрял.
— Но видях много, които умряха. Много мъртви деца. Големи и малки. Непрекъснато се чудех колко от тях са били от Чистото място.
— Позна ли някои от тях?
— Не. Никой не изглеждаше така, сякаш е живял някога на Чистото място. Всички изглеждаха гладни.
— Бийн, благодаря ти, че ми разказа всичко това.
— Е, нали поиска.
— Разбираш ли, че е нямало как да оцелееш цели три години, докато си бил бебе?
— Това сигурно значи, че съм мъртъв.
— Аз само… искам да кажа, че Господ те е пазел.
— Може. Но защо не е пазел и другите деца? Те умряха.
— Той ги е приел в сърцето си и ги е обичал.
— Значи мен не ме е обичал?
— Не, и теб е обичал, той…
— Щом толкова ме е пазел, можеше от време на време да ми подхвърля по нещичко за ядене.
— Той ме доведе при теб. Той ти е подготвил някакво велико предназначение, Бийн. Ти може и да не знаеш какво е, но Господ със сигурност си има причина да те опази жив. Надали чудотворното ти оцеляване е случайно.
На Бийн му беше омръзнало да говорят за това. Тя изглеждаше толкова щастлива, когато говореше за Господ, но той все още не беше схванал дори какво е Господ. Искаше да припише на Господ всички добри неща, но когато ставаше дума за лоши или не го споменаваше, или изтъкваше някакво основание, според което в крайна сметка случилото се е било за добро. Доколкото Бийн разбираше, мъртвите деца биха предпочели да останат живи и да имат повече храна. Щом Господ ги е обичал толкова и е можел да прави каквото си иска, защо е нямало храна за тези деца? И ако Господ просто е искал да умрат, тогава защо не ги е оставил да умрат по-бързо? Най-добре би било изобщо да не се раждат, за да не се мъчат и да не се вълнуват толкова дали ще оцелеят или не. Нали е смятал просто да ги приеме в сърцето си? Всичко това просто нямаше смисъл за Бийн и колкото повече му го обясняваше сестра Карлота, толкова по-малко го разбираше той. Защото щом някой отговаряше за всичко това, той трябваше да е честен, а щом беше нечестен, защо тогава сестра Карлота беше толкова щастлива, че той е началникът?
Но когато се опитваше да й обяснява подобни неща, тя много се натъжаваше, започваше да приказва още повече за Господ и използваше думи, които той не знаеше. Тогава беше по-добре просто да я оставиш да се изкаже, без да спориш.
Четенето обаче го омагьосваше. Числата също. Обичаше ги. Да разполага с лист и молив, за да може да записва разни неща, беше много хубаво.
И картите. Отначало тя не го учеше да разчита карти, но на стените имаше окачени и формите по тях го очароваха. Той ставаше и започваше да чете малките думички, написани върху им. Един ден видя името на реката и отгатна, че синьото са реки, а още по-големите сини петна са места, пълни с повече вода от реката. Тогава се сети, че някои от другите думи са същите имена, които беше виждал на уличните табели и стигна до извода, че това е нещо като картина на Ротердам — и всичко се подреди. Така би изглеждал Ротердам за птиците, ако сградите бяха напълно невидими, а улиците — съвсем празни. Откри къде беше гнездото им, къде беше загинала Поук и всякакви други места.
Когато сестра Карлота откри, че той е разчел картата, много се развълнува. Показа му карти, където Ротердам беше просто малко петно от линии и една, на която беше само точка. На следващата пък беше прекалено малък, че да се вижда, но тя знаеше къде би трябвало да бъде. Бийн не бе и подозирал, че светът е толкова голям. Нито че съществуват толкова много хора.
Сестра Карлота обаче постоянно се връщаше към картата на Ротердам и все го молеше да се спомни местата от най-ранното си детство. Но на картата нищо не изглеждаше същото и затова не беше лесно — отне му доста време, преди да открие някои от местата, където го бяха хранили. Показа ги на сестра Карлота и тя ги отбеляза направо на картата. След време той разбра, че всички тези места бяха групирани в една област, но сякаш подредени в редица, бележейки пътека от мястото, където бе намерил Поук, назад във времето към…