Сълзите й си бяха искрени, това го знаеше. Тя наистина го обичаше и той наистина щеше да й липсва, след като замине. В края на краищата, беше идеално дете — отстъпчиво, схватливо, послушно. За нея това означаваше, че е „добър“. За него беше само начин да запази достъпа си до храната и знанията. Той не беше глупав.
Защо тя реши, че го е страх? Защото се страхуваше за него. Може би наистина го очакваше нещо страшно. Трябваше да внимава.
И защо пък реши, че ще му е мъчно за нея? Защото на нея щеше да й е мъчно за него ли? Тя не можеше да си представи, че той не споделя чувствата й. Беше си създала някакъв измислен образ за Бийн. Като играта на преструвки, която се опита да играе два-три пъти с него. Връщаше се към собственото си детство, без съмнение — беше израсла в къща, където винаги е имало достатъчно храна. На улицата Бийн нямаше защо да се преструва, за да упражнява въображението си. Налагаше му се да измисля планове как да намери храна, как да се присъедини към банда и как да оцелее, когато изглеждаше безполезен за всички. Трябваше да си представя как и кога Ахил ще реши да предприеме нещо срещу него, задето бе насърчавал Поук да го убие. Стараеше се да предвижда опасностите — побойници, готови да му ограбят и последната трошица храна, дебнеха зад всеки ъгъл. О, въображение имаше в изобилие. Но играта на преструвки никак не го интересуваше.
Това си беше нейната игра. Тя я играеше непрекъснато. Преструваше се, че Бийн е добро момченце — синът, който тази монахиня никога нямаше да има наистина. Очакваше, че когато Бийн тръгва, той ще плаче. Или няма, защото твърде много го е страх от това ново училище и от пътуването в космоса, че да се остави на емоциите си. Вярваше, че Бийн я обича.
И когато разбра това, той взе решение: „На мен няма да ми навреди, ако тя вярва във всичко това. А тя много иска да вярва в него. Затова, защо да не й го дам? В края на краищата, Поук ми позволи да остана в бандата й, макар и да нямаше нужда от мен, защото с нищо не можех да навредя. Поук би постъпила така.“
Затова Бийн се плъзна от стола си, заобиколи масата, отиде при сестра Карлота и я обгърна с ръце, доколкото можеше. Тя го вдигна в скута си и го притисна силно, а сълзите й се стичаха в косата му. Той се надяваше, че носът й не тече. Но се притискаше в нея, докато тя се притискаше в него — пусна я, чак когато и тя го пусна. Това бе едничкото й желание — единствената отплата, която някога бе искала от него. За всичката храна, уроци, книгите, езика, за неговото бъдеще, той й дължеше само една игра на преструвки.
После мигът отмина. Той се плъзна от скута й. Тя избърса очи. После стана, хвана го за ръка и го поведе навън към очакващите войници, към очакващата го кола.
Когато приближи колата, униформените мъже се извисиха застрашително над него. Не бяха със сивите униформи на полицаите от МТ, които ритаха деца и размахваха палки. Бяха облечени с небесносинята униформа на Международния флот и изглеждаха доста по-чистички, а насъбралите се наоколо хора не проявяваха страх — по-скоро възхищение. Това бе униформата на далечната власт — символ на човешкото спасение и надежда. Предстоеше му да постъпи в тяхната служба.
А беше толкова мъничък, че когато го погледнаха отвисоко, той все пак се уплаши и се вкопчи здраво в ръката на сестра Карлота. Дали щеше да стане един от тях? Щеше ли да стане мъж, облечен със същата униформа, към когото се отнасят със същото уважение? Защо се страхуваше?
Страх ме е, помисли си Бийн, понеже не виждам как някога ще порасна толкова висок.
Един от войниците се наведе над него, за да го вдигне и качи в колата. Бийн го изгледа сърдито — само да е посмял да направи подобно нещо!
— Мога и сам — заяви той.
Войникът кимна леко и отново се изправи. Бийн опря крака си на подвижния край на колата, надигна се и влезе вътре. Купето се намираше доста високо от земята, а тапицерията, в която се вкопчи, беше гладка и никак не го улесняваше. Все пак се справи и седна по средата на задната седалка — единственото място, от което можеше да вижда между двете предни седалки и да добие някаква представа накъде пътува колата.
Единият от войниците седна зад волана. Бийн очакваше другият да седне до него и се приготви за спор дали може да остане по средата или не. Вместо това той също седна отпред. Бийн остана да се шири на цялата задна седалка.
Той погледна сестра Карлота през страничния прозорец. Монахинята продължаваше да бърше очи с кърпичка. Махна му леко. Той също й махна. Тя хлипаше. Колата се плъзна напред по магнитния път и излезе на шосето. Скоро вече се намираха извън града и се плъзгаха през полето със сто и петдесет километра в час. Очакваше ги летище Амстердам — едно от единствените три в Европа, от които изстрелваха совалки в орбита. Бийн бе приключил с Ротердам. И — поне засега — със Земята.