Той ще опита, реши тя. Ще хленчи и ще се моли. Но този номер минава само при богатите. Аз трябва да мисля за бандата си. Той не е от тях, така че не ми пука за него. Нищо, че е малък. На мен той не ми е никакъв.
Две дванайсетгодишни проститутки, които обикновено не работеха в тоя участък, се показаха иззад един ъгъл и се насочиха към базата на Поук. Тя подсвирна тихо. Децата веднага се разпръснаха — останаха на улицата, но се опитваха да не приличат на банда.
Не помогна. Проститутките вече знаеха, че Поук е тартор на банда, и както можеше да се предполага, я сграбчиха за ръцете, удариха я в стената и си поискаха „таксата за разрешение“. Поук знаеше, колко лошо би било, ако им каже, че не може да им даде нищо — винаги се стараеше да има запас, за да умилостивява гладните побойници. Тя виждаше защо тези проститутки са гладни. Когато се зададоха, те никак не приличаха на онези, които предпочитаха педофилите. Бяха доста мършави и изглеждаха твърде стари. Така че докато телата им не се развиеха и не започнеха да привличат недотам перверзната клиентела, трябваше да се задоволят с грабителство. Това, че щяха да оберат нея и бандата й, накара кръвта на Поук да кипне, но по-умно беше да си плати. Ако я пребиеха, известно време тя нямаше да може да разчита на бандата си. Затова бръкна в тайните си запаси и извади едно пликче, в което все още имаше половин сладкиш.
Сладкишът беше престоял, защото тя го държеше от два дена за всеки случай, но двете го сграбчиха, разкъсаха плика и едната отхапа повече от половината. После подаде остатъка на приятелката си или по-скоро на бившата си приятелка, защото точно тези хищнически постъпки пораждаха вражди. Двете се сбиха — започнаха да си крещят, да си удрят плесници, да се дерат с нокти. Поук наблюдаваше внимателно с надеждата, че ще изпуснат остатъка от сладкиша, но нямаше късмет. Парчето влезе в устата на същото момиче, което беше отхапало първата хапка — именно то спечели битката, а другото побягна да си търси убежище.
Поук се обърна и видя малкото момченце точно зад себе си. Едва не се препъна в него. Ядосана, задето й се наложи да дава храна на онези уличници, тя го ритна с коляно и го събори на земята.
— Не заставай зад гърба на хората, ако не искаш да се приземиш по задник — изръмжа тя.
Той просто стана и я загледа настоятелно, с очакване.
— Не, копеленце, нищичко няма да получиш от мен — заяви Поук. — Няма да извадя и бобено зърно от устата на моята банда. Ти и едно бобено зърно не струваш.
Сега, когато побойничките бяха отминали, бандата й започна да се събира.
— Ти защо им даде храната си? — попита момчето. — Тази храна трябва на теб.
— О, извинявай! — тросна се Поук и заговори силно, за да я чува бандата й. — Май ти трябва да си шефът на бандата, а? Като те гледам какъв си як, няма да имаш никакви проблеми да опазиш храната.
— Не аз — рече момчето. — Аз бобено зърно не струвам, помниш?
— Да, помня. Хубаво е и ти да го запомниш, че да си затваряш устата.
Бандата й се разсмя.
Но не и момченцето.
— Трябва завъдиш собствен побойник — рече то.
— Аз не си завъждам побойници. Аз се отървавам от тях — отвърна Поук. Начинът, по който то продължаваше да й отговаря, не й харесваше. След минута щеше да й се наложи да го удари.
— Ти даваш храна на побойници всеки ден. Давай само на един и го накарай теб пази от другите.
— Мислиш ли, че не ми е минавало през ум, тъпако? — възкликна тя. — Само че след като го купя, как ще го задържа? Той няма да се бие за нас.
— Щом няма — убиваш го — рече момчето.
Това накара Поук да побеснее — тъпата невъзможност, силата на идеята, която, знаеше, никога не би могла да приложи. Тя пак го сръга с коляно и в добавка този път го ритна, когато падна.
— Може би ще започна, като убия теб.
— Аз бобено зърно не струвам, помниш? — рече момчето. — Ти убиваш един побойник, хващаш друг да се бие за теб, той иска твойта храна, той се страхува от теб.
Тя не знаеше как да реагира на толкова нелепа идея.
— Те теб изяждат — продължи момчето. — Теб изяждат. Затова трябва убиеш един. Претрепеш някой дребосък като мен. Камъните трошат всякакви глави.
— Драйфа ми се от теб — рече тя.
— Щото не сетила сама — отвърна мъничкият.
Той флиртуваше със смъртта, като й говореше така. Ако тя го наранеше, с него беше свършено и той трябваше да го знае.
Но пък смъртта вече живееше под тънката му ризка. Трудно би било да си представи, че ако смъртта се приближи, това би имало някакво значение.
Поук огледа бандата си. Израженията на лицата им бяха непроницаеми.