Това бе причината за раздразненото изражение на Бийн, което мъжът явно забеляза.
— Трябва да ти кажа нещо, Бийн. Не ме интересува какво ще ми направиш. Защото има един-единствен враг, който има значение. Бъгерите. И ако ти можеш да израснеш и да станеш адмирал, който ще ни донесе победата над бъгерите и ще запази Земята цяла за човечеството, тогава ако щеш ме накарай да си изям червата през задника — аз пак ще ти кажа: „Благодаря, сър“. Бъгерите са враговете. Не Нерон. Не и Бийн. Нито дори аз. Така че не се закачайте помежду си.
Той отново се ухили безмилостно.
— Освен това, последния път, когато някой се опита да се заяде с друго дете, изхвърча в совалката при нулева гравитация и си счупи ръката. Такъв е един от законите на стратегията. Докато не разбереш, че си по-силен от врага, се налага да маневрираш, а не да се хвърляш в битката. Смятайте това за първия си урок във Военното училище.
Първи урок? Нищо чудно, че бяха поверили на този тип грижата за децата по време на полети, вместо да го накарат да преподава. Ако следваш тази малка мъдрост, срещу силен враг ще бъдеш парализиран. Понякога се налага да започнеш битката дори когато си слаб. Не да изчакваш да станеш по-силен. В по-силен се превръщаш с всички възможни средства — нападаш изненадващо, промъкваш се, забиваш нож в гърба, атакуваш откъм сляпата страна, мамиш, лъжеш, правиш каквото можеш, за да се увериш, че победителят ще си ти.
Този тук можеше да е много силен като единственият възрастен на совалка, пълна с деца, но ако бе хлапе по улиците на Ротердам, за един месец с тия „маневри“ щеше да се докара до гладна смърт. Ако не го убиеха още преди това, задето говори така, все едно си мисли, че пикае парфюм.
Мъжът се обърна и се отправи обратно към командната кабина.
Бийн го повика.
— Как се казвате?
Мъжът се обърна и впери в него изпепеляващ поглед.
— Вече нахвърляш черновите на заповедите да ми смелят топките на прах ли, Бийн?
Бийн не отговори. Само го гледаше в очите.
— Аз съм капитан Димак. Още нещо искаш ли да знаеш?
По-добре още сега да го научи.
— Преподавате ли във Военното училище?
— Да — отвърна той. — Като слизаме и натоварваме на совалките момченца и момиченца, ни дават отпуска на Земята. Това, че съм на тази совалка, означава, че почивката ми е свършила.
Самолетите с гориво се отделиха и се издигнаха. Не, техният кораб потъваше надолу. И опашката потъваше по-ниско от носа на совалката.
Над прозорците се спуснаха метални капаци. Сякаш падаха все по-бързо и по-бързо… докато най-сетне, с рев, от който им се разтресоха костите, ракетните двигатели не се задействаха и совалката се заиздига отново, все по-високо, все по-бързо и по-бързо, докато Бийн не почувства, че сякаш ще го втикнат през облегалката на креслото му. Стори му се, че това продължи цяла вечност.
А после… тишина.
Тишина, а след това — вълна от паника. Пак падаха, но този път нямаше посока надолу, само гадене и страх.
Бийн затвори очи. Не помогна. Отвори ги пак и опита да се преориентира. Нито една посока не осигуряваше равновесие. Но улицата го бе научила да не се поддава на гаденето — голяма част от храната, която изяждаше, вече бе започнала да се разваля и не можеше да си позволи да я повърне. Затова приложи редовния си номер против гадене — дълбоко дишане и съсредоточаване върху мърдането на пръстите на краката. След изненадващо кратко време вече свикна с нулевата гравитация. Тъй като не очакваше никоя посока да сочи надолу, се чувстваше добре.
Останалите деца не знаеха неговото упражнение или може би бяха по-податливи на внезапната и безмилостна загуба на равновесие. Сега причината за забраната да се яде преди полета стана ясна. На всички им се повдигаше, но нямаше какво да повърнат, затова нямаше нито мръсотия, нито воня.
Димак отново се върна в пасажерския отсек — този път застана върху тавана. Много хитро, помисли си Бийн. Започна нова лекция — този път как да се отървем от планетарните схващания за посока и гравитация. Можеше ли тези деца да са толкова тъпи, че трябваше да им се обясняват подобни очевидни неща?
По време на лекцията Бийн си запълваше времето, като проверяваше колко налягане е нужно, за да мърда в хлабавите ремъци. Всички останали бяха достатъчно големи, че ремъците да им прилягат плътно и да им пречат да се движат. Само Бийн разполагаше с пространство за малко маневри. Възползва се максимално от това. Когато пристигнаха във Военното училище, той вече бе убеден, че поне мъничко е овладял движението при безтегловност. Разбираше, че в космоса оцеляването му някой ден можеше да зависи само от това дали знае колко сила е необходима, за да задвижи тялото си, и колко — да го спре. Ала да знае това с ума си не бе и наполовина толкова важно, колкото да го научи с тялото си. Да анализираш нещата си беше хубаво, но добрите рефлекси можеха да ти спасят живота.