— Нямам нужда разни бебета да ми обясняват, че трябва да убивам онези, които не можем да убием.
— Малко дете идва зад него, ти муш, той пада — рече момчето. — Носиш големи камъни, тухли, фрасваш го в главата. Като видиш мозък, край.
— Умрял не ми върши работа — отвърна тя. — Искам си собствен побойник — който ще ни пази, умрял не ща.
Момчето се ухили.
— Значи идеята ми вече ти харесва — рече то.
— Нямам доверие на побойници — отвърна тя.
— Той пази теб на благотворителната кухня — рече момчето. — Ти влизаш в кухнята. — Продължаваше да я гледа в очите, но говореше така, че да го чуят и другите — Той вземе всичко за теб в кухнята.
— Малко хлапе влиза в кухнята, големи деца го пребиват — заяви Сержанта. Той беше на осем години и винаги се държеше така, сякаш си мислеше, че е заместник на Поук. Истината беше, че тя нямаше заместник.
— Ти си намериш побойник и той ги кара да се махнат.
— А как той спре двама побойници? Трима побойници? — попита Сержанта.
— Както казах — отвърна момчето, — просто го буташ, той не толкоз голям. Събираш кураж и подготвяш се. Не си ли бил войник? Нали Сержант ти викат?
— Не му говори, Сержант — рече Поук. — Не знам що изобщо приказваме с двегодишен.
— На четири съм — обади се момчето.
— Как се казваш? — попита Поук.
— Никой досега не ме е кръщавал — отвърна то.
— Значи си толкова тъп, че и собственото си име не можеш да запомниш?
— Никой никога не ми е давал име — повтори той. И продължаваше да я гледа в очите, проснат на земята, а бандата се беше скупчила около него.
— И бобено зърно не струваш — рече тя.
— Тъй е — съгласи се то.
— Да — потвърди Сержанта. — Едно тъпо бобено зърно.
— Значи вече си имаш име — рече Поук. — Сега се връщаш и сядаш на коша за боклук, а аз обмислям каквото си казал.
— Трябва да ям — рече Бийн1.
— Ако си намеря побойник, ако това, дето го казваш, стане, може би ще ти дам нещо.
— Сега ми трябва — настоя Бийн.
Тя знаеше, че е истина.
Бръкна в джоба си и извади шестте фъстъка, които пазеше. Той се надигна и взе само един от дланта й, сложи го в устата си и задъвка бавно.
— Вземи ги всичките — подкани го нервно тя.
Той протегна мъничката си ръка. Беше слаба. Не можеше да я свие в юмрук.
— Не мога да ги държа всичките — рече той. — Слаба ръка.
По дяволите. Хабеше идеални фъстъци за някакво хлапе, което и без това щеше да умре.
Но смяташе да пробва неговата идея. Беше дръзка, но беше първият чут от нея план, който вдъхваше някаква надежда, че нещата ще се пооправят, че нещо в окаяния им живот ще се промени, без да й се налага да слага момичешки дрехи и да се залавя със занаята. И тъй като идеята беше негова, бандата трябваше да види, че тя се отнася честно с него. Така се задържаш начело на бандата — като виждат, че си честен.
И затова тя не прибра ръката си, докато той не изяде всичките шест фъстъка един по един.
След като глътна последния, той отново я загледа продължително в очите, а после каза:
— По-добре бъди готова да го убиеш.
— Искам го жив.
— Бъди готова да го убиеш, ако не е подходящ — С тези думи Бийн защъпурка обратно през улицата към своя кош за боклук и мъчително се покатери върху него, за да гледа.
— Ти не си на четири години! — кресна му Сержанта.
— На четири съм, ама съм дребничък — извика той в отговор.
Поук накара Сержанта да млъкне и тръгнаха да търсят камъни, тухли и блокчета сгур. Щом щяха да водят малка война, по-добре да са въоръжени.
Бийн не харесваше новото си име, но то все пак беше име — това означава, че и другите знаят кой си и при нужда ще те наричат някак — което беше хубаво. Както и шестте фъстъка. Устата му просто не знаеше какво да прави с тях. Докато дъвчеше, го болеше.
Заболя го и докато наблюдаваше как Поук прецака предложения от него план. Бийн не я избра, защото тя беше най-умният главатар на банда в Ротердам. Точно обратното. Нейната банда едва оцеляваше, защото тя не умееше да преценява особено добре. И беше прекалено състрадателна. Нямаше достатъчно ум да подсигури достатъчно храна за себе си, така че да изглежда добре хранена. И макар собствената й банда да знаеше, че е свястна, и да я харесваше, на непознатите Поук не изглеждаше особено преуспяла. Не личеше да се справя добре с работата си.
Ала ако наистина я биваше в работата й, тя никога нямаше да го послуша. Той така и нямаше да успее да се приближи до нея. Или пък ако го изслушаше и харесаше идеята му, тя щеше да се отърве от него. Така беше на улицата. Добрите хлапета умираха. Поук беше май прекалено добра, че да оцелее. На това разчиташе Бийн. Но сега се страхуваше точно за живота й.