Може би командното табло не позволяваше по-различни действия. Бийн се приближи. Не, беше възможно да зададеш курса на един кораб, да поемеш управлението на другия, после на следващия, а накрая да се върнеш на първия и да смениш курса му по всяко време.
Как тези момчета бяха постъпили във Военното училище, щом и за това не можеха да се сетят? Бийн никога досега не бе играл на компютърна игра, но веднага забеляза, че всеки компетентен играч бързо би победил, ако това беше най-силната конкуренция.
— Хей, джудже, искаш ли да играеш?
Един от тях го беше забелязал. Разбира се, и другите го бяха забелязали.
— Да — отвърна Бийн.
— Бъгер да го вземе — изруга момчето, което го беше поканило. — Ти за кого се мислиш, за Ендър Уигин?
Те се разсмяха, а после и четиримата си тръгнаха за поредния учебен час. Стаята беше празна. Време за уроци.
Ендър Уигин. И децата в коридора също говореха за него. Нещо в Бийн ги бе накарало да се сетят за Ендър Уигин. Понякога с възхищение, понякога с яд. Този Ендър сигурно беше победил по-големи деца на компютърна игра или нещо такова. И беше начело на листата — някой го беше споменал. Каква листа?
Деца в еднакви униформи, тичащи в пакет, на път за битка — около това се въртеше животът тук. Имаше една основна игра, на която играеха всички. Живееха в казарми според това към кой отбор принадлежат. Класирането на всяко дете в листата се обявяваше на всеослушание. И каквато и да беше играта, управляваха я възрастните.
Значи така бе устроен животът тук. А този Ендър Уигин — който и да беше — стоеше на върха и оглавяваше листата.
Бийн напомняше на хората за него.
Да, това го караше малко да се гордее, но и го дразнеше. По-безопасно беше да не те забелязват. Но тъй като другото малко дете се беше справило блестящо, видеха ли Бийн, се сещаха за Ендър и затова Бийн се запомняше. Това значително щеше да ограничи свободата му. Тук нямаше начин да изчезнеш, както успяваше да изчезне сред тълпите на Ротердам.
Е, на кого му пукаше? Не можеха да сторят нищо лошо — поне не наистина лошо. Каквото и да се случеше, докато беше във Военното училище, той никога нямаше да остане гладен. И винаги щеше да има подслон. Бе попаднал в рая. Всичко, което трябваше да прави, беше да покрива необходимия минимум, за да не го изпратят преждевременно у дома. Така че на кого му пукаше дали хората го забелязват или не? Нямаше никакво значение. Нека те си се притесняват за класирането в листата. Бийн беше спечелил битката за оцеляване, никоя друга конкуренция вече нямаше значение.
Но още щом си го помисли, разбра, че не е вярно. Защото му пукаше. Не беше достатъчно само да оцелееш. Никога не беше. По-голяма от нуждата му за храна беше нуждата му от ред, от това да открие механизма на нещата, да разбере света около себе си. Докато гладуваше, той разбира се използва знанията си, за да се присъедини към бандата на Поук, да й осигури достатъчно храна, че и до него да стигне малко — на дъното на обществената йерархия. Но дори когато Ахил ги превърна в свое семейство и започнаха да ядат всеки ден, Бийн бе останал нащрек — опитваше се да разбере промените, динамиката в групата. Дори и със сестра Карлота бе хвърлил много усилия в опити да проумее защо и как тя притежава властта да прави всичко това за него и основата, на която го бе избрала. Той не се нуждаеше от знания. Искаше да проумее всичко и да го подреди в главата си.
И тук също. Можеше да се върне обратно в спалното и да подремне, но вместо това рискува да си навлече неприятности, само за да разбере неща, които без съмнение щеше да научи в нормалния ход на събитията.
Защо дойдох тук? Какво търсех?
Ключа. Светът беше пълен със заключени врати и той искаше да се докопа до всеки ключ.
Застана неподвижно и се ослуша. Наоколо цареше безмълвие. Имаше само някакъв едва доловим шум — сподавен тътен и съскане, заради които звуците не отекваха из цялата станция.
Със затворени очи той определи източника на лекия шум. Отвори ги и тръгна към отдушника. Застана пред решетка, от която излизаше малко по-топъл въздух и предизвикваше едва доловим ветрец. Жуженето обаче не беше съскането на въздуха тук, а идваше от по-силния и по-далечен шум на машините, помпащи въздуха из цялото Военно училище.
Сестра Карлота му беше казала, че в космоса няма въздух, затова на местата, където живееха хора, те да държаха корабите и станциите си здраво затворени и да запазят вътре всяка капчица въздух. Налагаше се постоянно да сменят въздуха, защото кислородът, каза тя, се изхабявал и трябвало да бъде възстановяван. За това служеше въздушната система. Сигурно покриваше целия кораб.