Той бутна отново решетката, но внимателно, за да не падне надолу. Сега вече беше време да излезе наистина навън.
След още два неуспешни опита той най-сетне разбра, че тъкмо решетката е помощното средство, от което се нуждае. Той я постави на пода пред отдушника и се вкопчи с пръсти в далечния й край. Тя му послужи като лост, така че да може да издърпа тялото си, докато се измъкне от отвора до гърдите. Болеше — Бийн висеше с цялата тежест на тялото си върху един остър ръб, но сега, когато можеше да се изправи на лакти, а после и на ръце, успя да измъкне цялото си тяло през отвора обратно в стаята.
Замисли се подробно върху последователността от мускули, която бе използвал, а после и за уредите в гимнастическия салон. Да, можеше да направи по-силни тези мускули.
Постави решетката на отдушника обратно на мястото й. После издърпа нагоре ризата си и огледа червените белези по кожата си там, където ръбът на отвора безмилостно се беше врязал. Имаше и кръв. Интересно. Как щеше да обясни, ако някой го попиташе? Трябваше по-късно да провери дали не би могъл да се удари по същия начин, докато се катери по койките.
Той изтича навън от залата за игри и се спусна по коридора към най-близкия стълб, а после се спусна до нивото на трапезарията. През цялото време се чудеше откъде беше това настоятелно желание да се промъкне в каналите. Винаги, когато в миналото му се беше случвало да върши нещо, без да знае защо изобщо трябва да го върши, бе излизало, че е усетил някаква опасност, но все още не я бе възприел със съзнанието си. Каква ли беше опасността тук?
После разбра. В Ротердам, на улицата, той винаги се стараеше да има винаги резервен изход, алтернативен път да стига от едно място на друго. Ако бягаше от някого, никога не хлътваше да се скрие в някоя улица без изход, освен ако не знаеше и друг начин да се излезе оттам. В действителност той никога не се криеше, а успяваше да избяга, като изобщо не спираше да се движи. Без значение колко ужасна бе преследващата го опасност, не го свърташе на едно място. Ужасно беше да те приклещят. Болеше.
Болеше, беше мокро, студено, той вечно беше гладен, нямаше достатъчно въздух за дишане, а хората преминаваха покрай него и ако само вдигнеха капака, щяха да го намерят, и тогава нямаше накъде да бяга, трябваше просто да стои там и да ги чака да отминат, без да го забележат. Ако използваха тоалетната и пуснеха казанчето, апаратът не се задействаше, защото тежината на тялото му пречеше на водата да изтече. Когато се пъхна вътре, бе разплискал много вода. Щяха да забележат, че нещо не е наред, и да го намерят.
По-лошо нещо не му се беше случвало в живота, затова не можеше да понесе идеята някога отново да му се наложи да се крие така. Притесняваше го не тясното пространство, нито че е мокро, нито, че е гладен или че е сам — а фактът, че единственият начин да излезе оттук беше на ръцете на преследвачите.
Сега, когато сам го осъзна, можеше да си отдъхне. Не беше намерил мрежата от канали, защото усещаше някаква опасност, която все още не бе осъзнал, а за да си спомни колко лошо му беше, докато се криеше в тоалетното казанче като пеленаче. Затова, каквато и опасност да съществуваше тук, той още не я бе осъзнал. Беше просто изплувал на повърхността детски спомен. Сестра Карлота му беше казала, че голяма част от човешкото поведение всъщност зависи от реакции на отдавна отминали заплахи. На Бийн по онова време това не му прозвуча смислено, въпреки че не го оспори, но сега разбираше, че тя е била права.
Пък и кой знае? Опасният път през каналите един ден можеше да се окаже единственият път към спасението.
Досега не беше докоснал стената, за да задейства зелено-кафяво-зеления код. Знаеше съвсем точно къде се намира спалното му помещение. И как иначе? Нали вече бе ходил там — познаваше като петте си пръста спалното и всички останали места, които бе посетил в станцията.
А когато стигна там, Димак още не се беше върнал с бавноядящите. Цялата му експедиция не бе отнела повече от двайсет минути — включително разговорът с Петра и наблюдаването на двете бързи компютърни игри през междучасието.
Той се издърпа непохватно нагоре от долното легло и увисна с гърди, опрени в ръба на горното. Достатъчно дълго, че го заболя почти на същото място, което бе охлузил при излизането от отдушника.
— Какво правиш? — попита го един новобранец наблизо.
Тъй като нямаше да проумеят истината, той каза самата истина:
— Охлузвам си гърдите.