— Опитвам се да поспя — укори го събуденият. — И ти би трябвало да спиш.
— Следобеден сън! — промърмори друго момче. — Все едно съм в детската градина.
Бийн се зачуди какво ли е това детска градина и дали наистина е толкова неприятно.
Сестра Карлота стоеше до Пабло де Ночес и гледаше тоалетното казанче.
— Старо е — посочи го Пабло. — Нортеамерикано. Много бяха популярни едно време, когато Нидерландия се превърна в интернационална територия.
Тя вдигна капака на казанчето. Много леко. Пластмаса.
Когато излязоха от тоалетната, управителката, която ги развеждаше, я изгледа любопитно.
— Няма никаква опасност да се използват тоалетните, нали? — попита тя.
— Не — отвърна сестра Карлота. — Просто трябваше да го видя, това е. По задание на флота. Ще съм ви благодарна, ако не споменавате нашето посещение тук.
Думите на монахинята разбира се гарантираха, че управителката ще говори именно за това и за нищо друго. Така сестра Карлота се надяваше посещението й да прозвучи само като странна клюка.
Който и да бе въртял ферма за органи в тази сграда, не бе искал да го хванат — в този престъпен бизнес се въртяха огромни пари. Така дяволът възнаграждаваше приятелите си — с много пари. Но един ден неизменно настъпваше моментът, когато Лукавия ги предаваше и те оставаха сами срещу агонията на ада.
След като излязоха от сградата, тя попита Пабло:
— Наистина ли се е крил там?
— Беше много мъничък — отвърна Пабло де Ночес. — Когато го намерих, той пълзеше, но целият беше мокър — от едната страна чак до рамото, и по гърдите. Помислих си, че се е напишкал, но той отрече. После ми показа тоалетната. Имаше червени белези тук и тук, където се бе притискал до механизма.
— Говорел е!? — изуми се тя.
— Не много — знаеше само няколко думи. Беше съвсем мъничък. Не вярвах, че толкова малко дете може да говори.
— Колко време е престоял там?
Пабло сви рамене.
— Кожата му се беше набръчкала като на баба. Цялата. Беше премръзнал. Мислех си, че ще умре. Водата вътре бе студена — не като тази в плувните басейни. То цяла нощ трепери.
— Не разбирам как така не е умрял — рече сестра Карлота.
Пабло се усмихна.
— No hay nada que Dios no puede haser.
— Вярно е — отвърна тя. — Но това не значи, че не можем да разберем как Бог върши чудеса. Нито пък защо.
Пабло вдигна рамене.
— Господ си знае работата. Аз си гледам моята и живея, както мога.
Тя го стисна за лакета.
— Ти си прибрал загубено дете и си го спасил от хората, които са възнамерявали да го убият. Господ те е видял и те е възлюбил.
Пабло не каза нищо, но сестра Карлота се досещаше какво мисли той — колко точно грехове му са били заличени от това добро дело и щеше ли то да е достатъчно, че да му спести ада?
— Добрите дела не заличават греховете — рече монахинята. — Solo el redentor puede limpiar su alma.
Пабло сви рамене. Не го биваше в теологията.
— Ти не вършиш добри дела заради себе си — продължи сестра Карлота, — а защото Господ е в теб и в тези мигове ти си негови ръце и крака, очи и уста.
— Аз мислех, че Господ е бебето. Нали Исус казва, че каквото направиш за това малкото, правиш го за мен.
Сестра Карлота се разсмя.
— Господ сам ще изясни смисловите разлики, като му дойде времето. Достатъчно е да се опитваме да му служим.
— Той беше толкова мъничък — повтори Пабло. — Но Господ беше в него.
Когато той слезе от таксито пред своя блок, тя се сбогува с него.
Защо исках да видя тази тоалетна със собствените си очи? Работата ми с Бийн приключи. Той замина вчера със совалката. Защо аз не мога да приключа с това?
Защото е истинско чудо, че е оживял, затова. След толкова години гладуване по улиците, макар да се е преборил със смъртта, той е израсъл недохранен. А това означаваше, че умствените му способности е трябвало да пострадат. Трябваше да развие слабоумие.
Ето защо тя не можеше да изостави темата за произхода на Бийн. Може би той наистина беше увреден. Може би беше бавноразвиващ се. Може би в началото е бил толкова умен, че е можел да изгуби половината си интелект и пак да си остане момче-чудо.
Сети се как свети Матей постоянно повтаря, че Дева Мария е пазела в тайна всички неща, случили се в детството на Исус.
Бийн не е Исус и аз не съм Светата майка. Но той е момче, и аз го обичах като собствен син. Това, което може той, не е по силите на никое дете на неговата възраст.
Нито едно дете — което едва пълзи, ненавършило дори година — не би могло толкова ясно да осъзнава грозящата го опасност, че да се сети да постъпи като Бийн. Децата на тази възраст често се изкатерваха и падаха вън от люлките — не се криеха с часове в тоалетно казанче, за да излязат след това и да молят за помощ. Мога колкото си искам да твърдя, че това е чудо, но трябва да го разбера. В тези ферми за органи са прибирали деца от изметта на обществото. Бийн притежава такива необикновени дарби, че можеше да произхожда само от необикновени родители.