Но не беше само дърдорене и пъчене. Когато един от побойниците започна да гледа агресивно, Ахил се изправи очи в очи с него. Ала — както предварително бе планирал — не му се нахвърли, въпреки че войнствения тип направо си го просеше. Вместо това момчетата се нахвърлиха на съседния побойник. Щом го скочиха, Ахил се обърна и повали новата мишена с вик: „Какво е толкова смешно, бе?!“ В ръцете му веднага се появи ново паве. Той се надвеси над падналия, но не нападна.
— Върви в края на опашката, кретен такъв! Имаш късмет, че ти позволявам да ядеш в моята кухня!
Това напълно смири войнствения, защото пострадалия — който Ахил току-що бе съборил и очевидно можеше да смаже — имаше най-нисък ранг. Така войнственият нито бе заплашен, нито бе пострадал, а Ахил отбеляза двойна победа.
Вратата на благотворителната кухня се отвори. Ахил веднага застана до жената, която отвори, усмихна се и я поздрави като стара приятелка:
— Благодаря ви, че ни храните и днес — рече той. — Аз ще ям последен. Признателен съм ви, че вкарахте вътре приятелите ми. Благодаря, че нахранихте семейството ми.
Жената на вратата познаваше нравите на улицата. Познаваше и Ахил и разбираше, че тук става нещо много странно. Сакатото момче винаги ядеше последно от всички, при това — все с наведена глава. Но преди новото му покровителствено отношение да започне да ги дразни, първият от бандата на Поук щеше да стигне до вратата.
— Това е моето семейство — обявяваше гордо Ахил, докато въвеждаше едно по едно малките деца в помещението. — Погрижете се добре за децата ми.
Нарече свое дете дори и Поук. Но дори и да се бе почувствала унизена от това, тя не го показа. Интересуваше я единствено чудото, че е влязла в благотворителната кухня. Планът бе успял.
И дали тя си мислеше, че планът е неин или на хилавото двегодишно момченце, за нея нямаше никакво значение. Както и за Бийн, който съсредоточи вниманието си изцяло към супата. Пиеше я възможно най-бавно, но все пак тя свърши толкова бързо, че направо не му се вярваше. Това ли беше всичко? И как така бе успял да разлее толкова много от безценната течност по ризата си?
Той бързо натъпка хляба в дрехите си и се запъти към вратата. Да приберат хляба за после и да си тръгнат беше идея на Ахил, и то добра идея. Нямаше начин някои побойници в кухнята да не замислят възмездие. Беше им унизително да гледат как редом с тях ядат малки деца. Скоро щяха да свикнат с тази гледка, обеща Ахил, но първият ден беше важно всички малки деца да си тръгнат, докато побойниците все още ядат.
Когато Бийн стигна до вратата, опашката продължаваше да се движи, а Ахил стоеше там и си говореше с жената за случилия се малко по-рано трагичен инцидент. Сигурно бяха извикали „Бърза помощ“ да откара пострадалото момче — то вече не стенеше на улицата.
— Можеше да пострада и някое от малките деца — обясняваше Ахил. — Нуждаем се от полицай, който да наблюдава уличното движение. Ако тук имаше ченге, шофьорът сигурно нямаше да е толкова нехаен.
Жената се съгласи.
— Можеше да стане нещо ужасно. Казаха, че половината му ребра били счупени и белият му дроб бил спукан.
Тя изглеждаше натъжена, ръцете й трепереха.
— На опашката започват да се редят още по тъмно. А това е опасно. Не можем ли да сложил лампа тук? Ще накарам децата си да измислят нещо — рече Ахил. — Нима нехаете дали хлапетата ми са в безопасност? Аз ли съм единственият, на когото му пука за тях?
Жената промърмори нещо за пари и че бюджетът на благотворителната кухня бил много нисък.
Поук броеше децата на вратата, докато Сержанта ги извеждаше навън на улицата.
Щом видя, че Ахил убеждава възрастните да ги защитават на опашката, Бийн реши, че сега е моментът да помогне с нещо. Тъй като тази жена бе състрадателна, а той засега беше най-малкото дете, знаеше, че има огромна власт над нея. Затова се приближи и я дръпна за вълнената пола.
— Благодаря ви, че ни защитавате — рече той. — За първи път влизам в истинска кухня. Татко Ахил ни обеща, че вие ще ни пазите да не пострадаме, та да можем ние, малките, да ядем тук всеки ден.
— Ох, горкичкото! Ох, само го виж! — По лицето на жената потекоха сълзи. — Ох, горкичкото, миличкото то! — Тя го прегърна.
Ахил ги гледаше, ухилен до уши.
— Трябва да се грижа за тях — рече тихо той. — Гледам да ги пазя, иначе ще пострадат.
После той изведе семейството си — това вече по никакъв начин не беше бандата на Поук — от кухнята на Хелга. Строени в колона, те заобиколиха ъгъла на една сграда, след което побягнаха колкото им крака държат, възможно най-далеч от благотворителната кухня. През остатъка от деня трябваше да се спотайват. Побойниците — по двойки и по тройки — щяха да ги търсят.