Нима си въобразяваха, че е забравила уроците по самоотбрана? Нали го предупреди, че ще си носи топките в пликче.
Побягна и със задоволство установи какъв напредък има благодарение на уроците по физическо. Изведнъж си даде сметка, че не я гонят. Това означаваше, че не смятат за нужно.
В следващия момент усети остро убождане по рамото. Забави ход, но преди да спре съвсем, припадна.
Този път я държаха упоена, докато достигнаха крайната си цел, и тъй като не виждаше друго освен стени — вероятно на подземен бункер — можеше само да гадае къде са я откарали. Някъде в Русия. А от натъртванията по краката, ръцете и врата и ожулванията по коленете, дланите и носа си, можеше да съди, че не са се старали да внимават много. Наказание за това, че беше нагла и досадна. А може би просто ги бе подразнила.
По някое време дойде лекарка и намаза раните й със специална щипеща смес от спирт и киселина, или поне така изглеждаше.
— Това, в случай че не ме боли достатъчно, ли беше?
Лекарката не отговори. Явно я бяха предупредили какво става с онези, които се подлъжат да разговарят с нея.
— На онзи, когото изритах, ампутирахте ли му топките?
Пак никакъв отговор. Никаква реакция на шегата. Възможно ли беше това да е единственият образован човек в Русия, който не говори общофлотски?
Носеха й храна, лампите се включваха и изгасваха, но никой не дойде да говори с нея и не я пускаха от стаята. През дебелата врата не се чуваше нищо. Стана й ясно, че това е наказание за непослушанието й и че за известно време ще полежи в изолация.
Беше решена да не моли да милост. Всъщност, когато осъзна, че са я изолирали, тя се затвори още повече в себе си и престана да говори на хората, които влизаха. Те също не се опитваха да общуват, тъй че посещенията им преминаваха в пълно мълчание.
Не подозираха колко необщителна умее да бъде, каква способност има да си създава въображаем свят, независим от реалния, и да живее в него. Можеше напълно да се вглъби в спомените си. Да преиграва цели разговори. Да ги променя така, сякаш когато ги е водила, е казала най-находчивите неща.
Можеше дори да съживи всяка секунда от битките на Ерос. Особено битката, в разгара на която заспа. Спомняше си колко изтощена се чувстваше. Как отчаяно се опитваше да остане будна, как умът й отказваше да работи, как започна да забравя къде се намира и какво прави, дори коя е.
За да се отърси от безспирно повтарящата се сцена, тя се опита да мисли за други неща. За родителите си, за малкото си братче. Спомняше си всичко, което бяха казали и направили от завръщането й, но след известно време останаха само спомените отпреди Военното училище. Спомени, които девет години бе потискала. Очакванията за щастлив живот сред най-близките й хора, който й беше отнет. Последното сбогом с плачещата й майка. Докосването на баща й, когато я водеше към колата. Тази ръка, която винаги й вдъхваше спокойствие. Досега. Този път обаче същата тази ръка я водеше на едно място, където никога нямаше да се почувства в безопасност. Наистина, изборът да отиде беше неин — но тя бе само дете и знаеше, че това решение се очаква от нея. Че трябва да устои на изкушението да избяга при разплаканата си майка, да се притисне до нея и да каже:
„Не, не искам да отивам, нека друг да става войник, искам да остана, да готвя с мама и да си играя с куклите. Не искам да отивам в космоса и да се уча да избивам странни и жестоки същества… както и хора, които са ми се доверили, а аз… заспах.“
Никак не беше весело да живееш сама със спомените си.
Опита се да обяви гладна стачка, не поглеждаше храната, която й носеха, не поемаше течности. Очакваше, че някой ще й проговори, че ще се опитат да я увещават. Но не. Лекарката дойде, направи й инжекция и когато Петра се събуди, на ръка й имаше белези от система за кръвопреливане. Даде си сметка, че няма смисъл да гладува.
Отначало не се беше замисляла да си води календар, но след преливането започна да отбелязва дните върху собственото си тяло, забиваше нокът в китката си, докато потече кръв. Седем дни на лявата ръка, после на дясната. Оставаше само да запомни броя на седмиците.
На третата се отказа. Даде си сметка, че търпението на похитителите няма да се изчерпи толкова лесно. Все пак те бяха отвлекли и други, а някой от тях сигурно се беше съгласил да им помага. Затова нищо не им пречеше да я държат в килията, а когато излезеше, щеше да е най-изостанала от всички в онова, което вършеха.