Какво пък, голяма работа. Тя и без това никога нямаше да се съгласи да им помага.
Ако обаче се надяваше да се измъкне от това място, първо трябваше да се махне от килията, да спечели доверието на похитителите.
Доверие. Значи трябваше да лъже, да им хвърля прах в очите. Трябваше да го прави по най-убедителния начин. Дългият престой в килията, разбира се, щеше да й помогне — всеки знаеше, че продължителната изолация предизвиква непредсказуемо душевно напрежение. Похитителите навярно вече знаеха от другите, че тя първа не издържа на натоварването при сраженията на Ерос, и това също щеше да я улесни. Значи лесно щяха да повярват, че се е огънала.
Заплака. Не беше трудно. Доста дълго бе сдържала сълзите си. Тя обаче вложи още чувство, заплака с глас, не спираше. Носът й се запуши, но тя не се изсекна. Сълзите й се лееха като река, но тя не ги бършеше. Възглавницата й прогизна от сълзи и покри със сополи, но тя не избягваше мокрите места. Напротив, търкаше глава си в нея, докато косата й не се сплъсти. Сополите се размазаха по лицето й. Стараеше се да не преиграва, за да не се усъмнят. Почуди се дали да спре да плаче, когато някой влезе в стаята, но се отказа — реши, че ще изглежда по-убедително, ако се държи, сякаш не забелязва какво става около нея.
Планът й подейства. След един ден дойдоха и пак я упоиха. Когато се събуди, лежеше в болнично легло и през прозореца се виждаше безоблачното северно небе. До нея седеше Динк Мийкър.
— Здрасти, Динк.
— Здрасти, Петра. Добре ги метна тия некадърници.
— Правя каквото мога. Кой още е тук?
— Ти си последната, която изкараха от изолатора. Отвлекли са целия отряд от Ерос, Петра. Освен Ендър, разбира се. И Бийн.
— Да не е в изолатора?
— Не, никой не е крил от нас кого държат в килиите. Ти изнесе добро представление.
— Кой беше предпоследният?
— Няма значение. Всички излязохме още на първата седмица. Ти издържа пет.
Значи две седмици и половина, преди да започне да си води календара.
— Аз ли съм най-глупавата?
— Ти си най-големият инат.
— Знае ли се къде сме?
— В Русия.
— Имах предвид къде в Русия.
— Далеч от границата, както ни увериха.
— Какво е положението?
— Много дебели стени. Никакви инструменти. Постоянно наблюдение. Претеглят всичко, което отделяме. Не се шегувам.
— Какво искат от нас?
— Някакво подобие на Военното училище. Отначало се опъвахме, но накрая на Флай му писна. Един от учителите започна да цитира някакво тъпо определение от Фон Клаузевиц и Флай продължи цитата, изречение по изречение, параграф по параграф. Останалите се присъединихме, доколкото можехме — тъй де, никой няма паметта на Флай, но се справихме сносно. Накрая се убедиха, че можем да обучаваме малоумните им ученици. Тъй че засега… само ще си играем на война.
— Пак ли? Мислиш ли, че ще ни използват в истински битки?
— Не, това е само симулация. Стратегия за война между Русия и Туркменистан. Русия срещу съюз между Туркменистан, Казахстан, Азербайджан и Турция. Война срещу САЩ и Канада. Война срещу старото НАТО без Германия. Война срещу Германия. И така нататък. Китай. Индия. А също някои абсолютни глупости. Например война между Бразилия и Перу, което няма никакъв смисъл, но може би ни изпитват по някакъв начин, де да знам.
— Всичко това за пет седмици?
— Три седмици тъпи уроци, след това две седмици военни игри. Когато завършим плана, ще го пуснат на компютър, за да ни покажат как е минало. Някой ден ще проумеят, че единственият начин да направят нещо свястно е някой да състави боен план и за противниковата страна.
— Предполагам, че вече си им го казал.
— Казах им, но не слушат. Военни, какво да ги правиш? Като гледаш такива, разбираш защо е създадено Военното училище. Ако войните се водеха само от възрастни, досега светът да е населен с бъгери.
— Подслушват ли ни?
— Мисля, че записват и после преглеждат всичко, да не би да си предаваме безгласни съобщения.
Петра се усмихна.
— Защо реши да им сътрудничиш? — поинтересува се той.
Тя сви рамене:
— Не съм сигурна, че съм решила.
— Хей, не биха те извадили от килията, ако не си показала искрено желание да бъдеш добро послушно дете.
Тя поклати глава:
— Не съм им давала основание да смятат така.
— Е, както и да е, ти си последната от джийша на Ендър, която се огъна.
Чу се тихо бръмчене.
— Времето ми изтече — каза Динк, стана, наведе се, целуна я по челото и излезе.
Шест седмици по-късно Петра дори започна да се забавлява. По желание на децата похитителите най-после осигуриха свястна екипировка. Софтуер, позволяващ реалистично водене на военните игри. Достъп до мрежите, за да проучат терена и възможностите на противника и симулацията да има поне някаква връзка с действителността — макар че от броя на върнатите по една или друга неясна причина съобщения ставаше ясно, че всяко писмо се цензурира. Радваха се, че са заедно, упражняваха се и по всичко приличаха на доволни от живота руски командири.