Най-голям принос за този вид на книгата има гореспоменатият Филип Абшър, който, след като прочете първоначалната версия на една глава, в която Петра е освободена от руски плен и избягва при Бийн, отбеляза, че съм отделил такова внимание на отвличането й, че читателят се разочарова от толкова лесното решаване на проблема. Не си бях дал сметка колко високо съм вдигнал очакванията, но осъзнах, че е прав — лесното освобождаване не само бе нарушаване на обещанието ми към читателя, а и изглеждаше неправдоподобно при дадените обстоятелства. Затова вместо да направя отвличането й ранно събитие в романа, то се превърна в негов гръбнак. Това ме накара да напиша две книги вместо една. Както разказът за Хан Циндзао се превърна в основен мотив на „Ксеноцид“ и стана причина за разделянето му да два романа, така и историята за Петра стана основна във втората книга за Бийн и доведе до появата на трета, „Сянката на смъртта“ (което може би ще удължа в духа на двайсет и третия псалм — „Долината на сянката на смъртта“; не бива да се обвързвам твърде рано със заглавието). Книгата, която първоначално смятах да бъде трета, ще стане четвърта — „Сянката на великана“. И всичко това заради разочарованието на Филип. Той не се поколеба да ми го каже и ме принуди да се замисля за структурата, която несъзнателно бях създал, подкопавайки собствените си съзнателни планове.
В последната минута Ейми Чопин от philoticweb.net откри огромно несъответствие между тази книга и „Играта на Ендър“. Ейми, длъжник съм ти! (Благодаря и на Тери Джуд, Матю Шварц и Джошуа Смит.)
Рядко пиша по два романа едновременно, но този път сновях между „Сянката на хегемона“ и „Сара“ (2000), историческия ми роман за жената на Авраам. Двете книги се допълваха по странен начин, и двете описват периоди на хаос и промени — като периода, в който светът навлиза, докато пиша тези редове. И в двата романа преданост, лични амбиции и страсти понякога определят хода на историята, понякога героите ми се носят на гребена на вълната, опитвайки се да изпреварят фронта на събитията. Дано всички, които ги прочетат, да го постигнат по собствен начин. Точно хаосът ни помага да открием какви сме всъщност.
Както винаги, разчитах на Катлийн Белами и Скот Алън да поддържат връзката с читателите и много от участниците в интернет форумите ми на http://www.hatrack.com, http://www.frescopix.com, и http://www.nauvoo.com, ми помогнаха, без да подозират.
Много писатели творят в атмосфера на домашни пререкания и семейни трагедии. Аз имам късмета да пиша на остров от спокойствие и любов, създаден от съпругата ми Кристин, децата ми Джефри, Емили, Чарли Бен и Зина, добрите приятели и близки, които ни заобикалят и обогатяват живота ни с добронамереност, помощ и весела компания. Може би щях да пиша по-добре, ако живеех нещастно, но не желая да провеждам такъв експеримент.
Най-вече посвещавам тази книга на сина си Чарли Бен, който мълчаливо дава толкова много на всички, които го познават. В малката общност от близки, съученици в образователния център „Гейтуей“ и приятели от църквата в „Грийнсбъро съмит уорд“ Чарли Бен дава и получава безкрайно много доброта и любов, без да продума. Докато стоически понася болката и ограниченията, с благодарност приема помощта на другите и щедро раздава обич и радост на всеки, който иска да я приеме. Изкривените от церебралната парализа движения на тялото му може би изглеждат странно и обезпокояващо за непознатите, но онези, които си направят труда да се вгледат по-отблизо, ще открият един красив, мил и весел младеж. Нека всички се научим да виждаме зад тези външни белези и да показваме истинската си същност през всички прегради, колкото и непроницаеми да ни изглеждат. И Чарли, който никога няма да хване тази книга със собствените си ръце и да я прочете със собствените си очи, ще я чуе от устата на любящи приятели и близки. Затова, Чарли, искам да ти кажа това: Гордея се с теб и съм щастлив, че съм ти баща. Макар че заслужаваш по-добър, ти си достатъчно щедър да обичаш този, който имаш.