Докато говореше обаче, Граф клатеше глава, сестра Карлота също, значи беше лъжа. Прах в очите.
— С Бийн сме пътували в космоса, мамо — каза Николай. — Не е чак толкова лошо.
— Затова беше и тая война — добави Бийн. — Формиките искаха да се заселят на Земята, защото много прилича на световете, в които са живели. Сега, когато ги унищожихме, ще завземем техните светове, което е добре дошло. Съвсем справедливо, не мислите ли?
Родителите им, естествено, разбираха какво става, но Бийн вече достатъчно познаваше майка си и не се изненада, когато тя зададе един съвсем безсмислен опасен въпрос, просто за да е сигурна.
— Да, но нали няма наистина… — започна, преди баща им нежно да запуши устата й с ръка.
— Това е единственият начин да бъдем в безопасност — обясни той. — Със скоростта на светлината пътуването ще ни се стори само една-две години, докато на Земята ще изминат десетилетия. Докато достигнем другата планета, всички, които искат смъртта ни, отдавна ще са мъртви.
— Като Йосиф и Мария, когато искали да заведат Исус в Египет.
— Точно така.
— Само че се принудили да се върнат в Назарет.
— Ако Земята се самоунищожи в някоя глупава война, за нас няма да има никакво значение, защото ще сме част от новия свят. Не се тревожи, Елена. Така няма да се разделяме.
Той се наведе и я целуна.
— Да тръгваме вече, господин и госпожо Делфики — подкани ги Граф и смъкна заглушителя от лампата.
Войниците, които ги чакаха в коридора, носеха униформи на МФ, наоколо не се виждаше нито един гръцки боец. А и тези младежи бяха въоръжени до зъби. Използваха стълбите — не асансьора, не можеха да рискуват да останат в затворено помещение, където врагът неочаквано можеше да хвърли граната или няколко хиляди бомбардиращи частици. Войникът, който вървеше най-отпред, оглеждаше всичко, проверяваше всеки ъгъл, светлината под всяка врата, не допускаше нищо да ги изненада. Бийн забелязваше и движенията на тялото му под дрехите, всяко мускулче бе напрегнато, сякаш се държаха заедно единствено благодарение на самообладанието му. Този човек едва ли не излъчваше тестостерон с потта си. Такъв трябваше да е един истински мъж. Един войник.
„Аз никога не съм бил войник“ — помисли си Бийн. Опита се да си се представи във Военното училище, навлякъл части от различни флаш-костюми, които никога не му бяха по мярка. Винаги приличаше на маймунка, облечена с човешки дрехи, за да разсмива гостите на господаря си. Като малко хлапе, облякло дрехите на батко си. Когато порасне, Бийн искаше да стане като младежа пред себе си. Но колкото и да се опитваше, все не можеше да си се представи едър. Дори среден на ръст. Можеше да е мъж, можеше да е човек, или поне човекоподобен, но никога нямаше да бъде мъжествен. Никога нямаше да се случи някой да го погледне и да каже: „Ето, това се казва мъж“.
И все пак този войник никога не беше давал заповеди, които да променят хода на историята. Да изглеждаш добре с униформа не беше единственият начин да заслужиш мястото си в света.
Слязоха на първия етаж и изчакаха. Двама войници се показаха и погледнаха хората от хеликоптера на МФ, които им дадоха знак. Граф и сестра Карлота излязоха първи, движеха се стегнато. Не поглеждаха настрани, гледаха само хеликоптера. Групичката се качи, всички седнаха, закопчаха коланите си; машината се наклони на една страна, издигна се и се понесе ниско над водата.
Майката на Бийн постоянно любопитстваше да научи истинския план, но Граф всеки път отклоняваше темата, като извикваше весело:
— Да изчакаме, докато пристигнем някъде, където няма да се наложи да крещим!
Това не се хареса на майка му. На никого не се харесваше. Сестра Карлота обаче ги успокояваше с благата си усмивка на монахиня, сякаш беше учила за това. Нямаше как да не й се доверят.
След пет минути кацнаха на борда на подводница. Беше голяма, със знамето на Съединените щати и на Бийн му хрумна, че след като не знаеха коя страна е отвлякла другите деца, сега може би сами се набутваха в ръцете на врага.
Щом влязоха вътре обаче, забеляза, че макар екипажът да носеше американски униформи, въоръжени бяха само войниците на МФ — онези, които ги доведоха, и още петима-шестима вътре. Понеже винаги онзи с оръжието командва, а тук единствените оръжия бяха под командването на Граф, Бийн се поуспокои.
— Ако ми кажете, че и тук не можем да говорим… — започна майка му, но Граф пак вдигна ръка, а сестра Карлота й даде знак да мълчи.