Подводницата беше бърза. Скоро достигнаха оживено пристанище — Солун, предположи Бийн, макар че можеха да са във всеки друг търговски порт в Егейско море. Подводницата не навлезе в самото пристанище. Изплува между два кораба, движещи се успоредно на брега. Родителите на Бийн, Николай и Граф се прехвърлиха на един търговски съд заедно с двама цивилни войници, твърде сковани, за да минат за нормални граждани. Бийн и Карлота останаха. Никой от двете групи нямаше да знае къде са другите. Нямаше да правят опити да се свържат. Това също тежеше на майка му:
— Защо не можем да си пишем?
— Нищо не е по-лесно за проследяване от електронното писмо — обясни бащата. — Дори да се представяме с фалшиви имена, ако проследят редовния поток на писма за Юлиан, пак ще го открият.
Майка му разбра. Поне с ума, ако не със сърцето си.
Бийн и Карлота седнаха на една масичка в бордовата кухня на подводницата.
— Е?
— Е.
— Къде отиваме? — попита Бийн.
— Нямам представа. Ще ни прехвърлят на друг кораб на друго пристанище, ще ни извадят фалшиви документи, но нямам представа къде ще отидем след това.
— Налага се постоянно да сме в движение. Да не се застояваме повече от няколко седмици на едно място. Всеки път трябва да влизам в мрежата с нов псевдоним, за да не могат да ни проследят.
— Сериозно ли смяташ, че някой следи всички електронни писма по целия свят и проверява онези, които се използват винаги от различно място?
— Да. Вероятно вече го правят, въпросът опира до просто търсене.
— Ама това са милиарди електронни писма дневно.
— Затова просто ще вземат много чиновници.
Бийн се усмихна. Сестра Карлота също:
— Ти си сополанко, който няма никакво уважение към старите хора.
— Наистина ли оставяш на мен да решавам къде ще отидем?
— В никакъв случай. Просто чакам предложение, което и двамата да приемем.
— Твърде жалко извинение да киснем в тази подводница с толкова много мъжаги.
— Станал си още по-циничен от времето, когато скиташе по улиците на Ротердам — хладно установи тя.
— Заради войната е. Човек се променя.
Тя не издържа да се прави на сериозна. Макар че смехът й бе като излайване, а усмивката й трая не повече от секунди, това бе достатъчно. Тя още го харесваше. И за негова изненада той също я харесваше, макар че от времето, когато живееха заедно и тя го обучаваше за Военното училище, бяха изминали доста години. Изненадваше се, защото, докато живееше при нея, никога не си беше давал сметка, че я харесва. След смъртта на Поук не желаеше да признае пред себе си, че харесва когото и да било. Сега обаче знаеше истината. Сестра Карлота бе сред любимите му хора.
Разбира се, след известно време вероятно щеше да започне да му лази по нервите, също като родителите му. В този случай поне можеха да се преместят на ново място. Нямаше да има войници на пост пред вратата и прозорците.
А пък ако станеше непоносимо досадна, Бийн можеше да я изостави и да действа на своя глава. Не можеше да й го каже, защото щеше да я разтревожи. Пък и тя вече би трябвало да се досеща. Имаше всички данни от тестовете. А тези тестове бяха създадени да показват всичко за един човек. Ами да, тя навярно знаеше за него повече, отколкото самият той.
Разбира се, още тогава Бийн си даваше сметка за това и не беше дал искрен отговор на никой от психологическите въпроси. Имаше вече достатъчно познания по психология, за да знае кои са най-подходящите отговори, за да изпълни изискванията за приемане във Военното училище. Тъй че всъщност тя не знаеше нищо за него от тези тестове.
Той самият обаче нямаше представа какви биха били истинските му отговори, нито тогава, нито сега. Затова едва ли знаеше повече от нея за себе си.
Но тъй като тя го наблюдаваше и беше мъдра по свой начин, вероятно все пак го познаваше по-добре.
Каква глупост. Да си помислиш, че един човек може да познава друг. Можеш да свикнеш с някого, да говориш със собствените му думи, но никога не можеш да знаеш защо хората казват или правят нещо, защото самите те нямат представа. Никой не разбира никого.
И все пак ние живеем заедно, погаждаме се през повечето време и с достатъчен успех правим съвместно различни неща, за да не се отчаяме съвсем. Хората се женят и много бракове се оказват успешни, раждат деца и от повечето стават свестни хора, правят училища, фирми, фабрики и ферми, които горе-долу вършат работа — и всичко това, без да имаш ни най-малко представа какво става в главата на човека до теб.
През повечето време човек живурка ден за ден.
Това бе една от чертите на собствения му вид, която Бийн не харесваше.