Амбиция
До: Locke.espinoza@polnet.gov
От: Graff%%@colmin.gov
Тема: Поправка
Упълномощен съм да ви уведомя, че заплахата за разобличаване е оттеглена, с извинения. Не се тревожете, че самоличността ви може да стане общоизвестна. Разкрил съм ви още преди години и макар че много от подчинените ми знаят истинската ви самоличност, никой от тях няма причина, нито е склонен да разкрие тайната. Единственото изключение бе премахнато от обстоятелствата. В личен план искам да изразя съмнение в способностите ви да постигнете амбицията си. Мога само да се надявам, че ако успеете, ще следвате примера на Вашингтон, Макартър и Август, а не на Наполеон, Александър или Хитлер.
От време на време Питър изпитваше непреодолимо желание да разкаже на някого истината за себе си. Никога не се поддаваше на изкушението, разбира се, защото да разкаже означаваше да се погуби. Но сега, особено след като Валънтайн замина, докато четеше писмото от министъра на колонизацията, той едва се сдържаше да не закрещи на другите студенти да дойдат да видят.
Когато със сестра си започнаха да публикуват есетата си — или в случая с Валънтайн, диатриби — в някои от основните политически мрежи, често скачаха, смееха се и се прегръщаха. Скоро обаче Валънтайн си спомняше колко ненавижда голяма част от мненията, които изказваше от името на Демостен, натъжаваше се и това го отрезвяваше. Тя, разбира се, му липсваше, но не и споровете им, тюхканията, че трябва да се прави на лоша. Сестра му до края на разбра защо гледната точка на Демостен винаги е по-интересна, по-забавна. Е, когато престанеше да се нуждае от Демостен, той щеше да й го върне — много преди с Ендър да достигнат планетата, за където се бяха запътили. Дано тогава да е осъзнала, че дори в най-ужасните си изказвания Демостен е катализатор, онзи, който кара нещата да стават.
Валънтайн. Колко глупаво да избере Ендър и изгнанието пред Питър и живота. Глупаво от нейна страна да се ядосва толкова заради очевидната необходимост Ендър да се махне от планетата. Заради неговата собствена безопасност, както Питър й обясни, а освен това доказа. Ако Ендър се беше прибрал у дома, както искаше отначало, сега да е пленник или мъртъв — в зависимост от това, дали похитителите му ще успеят да го склонят да им сътрудничи.
„Аз бях прав, Валънтайн — размишляваше Питър. — Винаги съм бил прав за всичко. Но ти предпочиташ да правиш мили очи, отколкото да действаш адекватно, предпочиташ да те харесват, отколкото да имаш власт, предпочиташ да заминеш в изгнание с брата, който те боготвори, отколкото да споделиш властта с брата, който те направи влиятелна.
Ендър вече го нямаше, Валънтайн. Когато го взеха във Военното училище, беше ясно, че никога няма да се завърне — не и сладкият малък Ендърчо, когото ти обожаваше и глезеше, бдеше над него и си играеше като с кукла. Те го направиха войник, убиец — видя ли материалите, които показаха на процеса срещу Граф? — и ако някой на име Андрю Уигин се беше върнал вкъщи, това нямаше да е онзи Ендър, по когото се прехласваше, та да ти се додрайфа. Той щеше да е повреден, счупен, безполезен войник, чиято война е свършила. Да използвам властта си, за да го изпратя на друга планета, беше най-доброто, което можех да сторя за бившия си брат. Нищо в биографията му не би било по-тъжно от подобието на живот, което щеше да води тук, на Земята, дори никой да не си дадеше труда да го отвлече. Като Александър, сега той ще изгори с ярка светлина и славата му ще живее вечно, няма да линее и да умре в забрава, да го показват от време на време като чучело на паради. Аз постъпих благородно!
Добре, че се отървах от вас. Щяхте да сте излишен баласт на кораба ми, тръни в задника, таралежи в гащите.“
Все пак щеше да е забавно да покаже на Валънтайн писмото от Граф — от самия Граф! Въпреки че пишеше под псевдоним, въпреки че снизходително призоваваше Питър да подражава на добрите исторически личности — сякаш някога му е минавало през ума да създава мимолетни империйки като Наполеон и Хитлер — и знаеше, че Питър е не изтъкнат държавник, пишещ анонимно, а някакво си колежанче, Граф пак го приемаше като достоен събеседник. Достоен да му дава добри съвети, защото Граф знаеше, че Питър Уигин вече играе важна роля и ще заиграе още по-важна.
„Адски си прав, Граф! Това е светата истина, хора! Ендър Уигин ви спаси от бъгерите, но аз съм този, който ще избави ануса на човечеството от собствения му запек. Защото хората винаги са били най-голямата опасност за самите себе си от каквото и да било друго освен унищожаването на Земята, а сега се опитваме да избягаме, като разпръскваме семето си — включително Ендъровото — из цялата вселена. Граф изобщо има ли представа с какви усилия постигнах създаването на удобното му министерство на колонизацията? Някой дал ли си е труда да проследи назад в историята всички хубави идеи, които сега са закони, и да установи, че в повечето случаи следите водят към Лок?