Питър направи презрителна гримаса. „Наполеон? Александър? Друг път. Аз официално съм нарочен от Военното училище, че имам военен талант колкото, да речем, Джон Ф. Кенеди, онзи американски президент, който загубил взводната си лодка по невнимание и получил медал за това само защото баща му имал пари и политическо влияние, след това станал президент и допускал грешка след грешка, но това никога не му се отразявало политически, защото журналистите го обожавали.
Това съм аз. Мога да манипулирам медиите. Мога да моделирам общественото мнение, да вкарвам, наливам, инжектирам идеи, но когато се стигне до война — а ще се стигне — мога само да гледам умно като французите по време на блицкрига.“
Питър огледа читалнята. Библиотеката не беше нищо особено. Училището също. Но понеже като изключително надарено дете го приеха предсрочно в колежа и не се интересуваше много от официалното си образование, той се беше прехвърлил в местния филиал на щатския университет. За пръв път завидя на другите студенти. Единственото, за което се тревожеха, беше следващият изпит, загубата на стипендията си и любовния си живот.
„И аз можех да имам такъв живот“ — помисли си.
Да, бе. По-добре да се гръмне, ако започне да се корка какво мислят учителите за есето му, какво мисли някоя мацка за дрехите му или кой футболен отбор ще победи.
Затвори очи и се облегна назад. Цялото това кахърене беше безсмислено. Знаеше, че никога няма да се откаже, докато не го принудят. От малък беше убеден, че някой ден ще промени света, ако намери правилните лостове. Другите деца вярваха на глупавата лъжа, че трябва да чакаш да пораснеш, преди да направиш нещо сериозно. Питър от самото начало знаеше, че не е вярно. Него никога нямаше да го заблудят като Ендър, че играе игра. За Питър единствената игра, която си струваше да играеш, беше истинският свят. Единствената причина Ендър да се подведе бе, че позволяваше други хора да моделират действителността вместо него. Питър никога не се беше сблъсквал с този проблем.
Само дето влиянието на Питър в реалния свят бе възможно единствено благодарение на анонимността на мрежата. Беше си създал образ — всъщност два образа, способни да променят света, защото никой не знаеше, че зад тях стои дете и следователно не заслужават внимание. Когато обаче се стигнеше до истински сражения на войски и флотилии, влиянието на политиците и мислителите губеше силата си. Освен ако, както с Уинстън Чърчил, нямат такъв авторитет, че във време на криза юздите на истинската власт да бъдат поверени в техни ръце. Браво на Уинстън — дъртак, дебелак и пияница, но при все това хората го приемали сериозно. За всеки, който го видеше обаче, Питър Уигин си оставаше просто дете.
Уинстън Чърчил обаче го вдъхновяваше. Нека Лок изглежда толкова далновиден, толкова прав за всичко — когато войната избухне, страхът и общественото доверие в Лок щяха да надделеят над пренебрежението към младостта, да позволят на Питър да покаже лицето си зад маската и също като Уинстън да застане начело на добрите.
Но си беше направил сметката без кръчмаря. Не беше предвидил, че Чамраджнагар се е досетил кой е всъщност. Питър му писа като първа стъпка от обществена кампания за поставяне на децата от Военното училище под закрилата на флота. Не да бъдат отделени от домовете и родните си страни — не очакваше никое правителство да допусне това — но ако някой предприеме нещо срещу тях, да знае, че Лок е предупредил всички. Чамраджнагар обаче го принуди да мълчи. Сега излизаше, че не Лок е предвидил отвличанията, а Чамраджнагар и Граф. Една пропусната възможност.
Питър не се отказваше. Имаше начин да навакса. И сега, седнал в библиотеката на Грийнсбъро, Северна Каролина, облегнат назад със затворени очи като всеки друг недоспал студент, той се замисли.
В четири часа изритаха джийша на Ендър от леглата и ги събраха в столовата. Никой нищо не им обясни и им забраниха да разговарят. Останаха така пет, десет, двайсет минути. Петра знаеше, че и другите си мислят като нея — руснаците бяха усетили, че саботират бойните планове. А може би някой бе забелязал кодираното съобщение в рисунката на дракона. Каквато и да беше причината, не се очертаваше нищо приятно.
След трийсет минути вратата се отвори. Влязоха двама войници и застанаха мирно. Сетне, за изненада на Петра, влезе… едно дете. На тяхната възраст. Дванайсет? Тринайсетгодишно? Войниците му отдадоха чест. Момчето се държеше уверено, важно. То командваше. И му доставяше удоволствие.