— Не.
— Не се бои от теб, разбира се. Как би могла да се страхува от първородната си дъщеря? Но от камерите. От политиците. От тълпата. Тя е домошарка. Не обича да излиза. Разбираш ли?
Разбираше арменски, ако това я питаше, защото той се стараеше да говори простичко и бавно, така че тя да може да чува думите в потока на речта. Благодарна му беше за това, но и се притесняваше, че толкова й личи нуждата от такова отношение.
Онова, което не можеше да разбере, бе страхът от тълпата, който пречеше на майка й да дойде да посрещне дъщеря си след девет години.
Петра знаеше, че майка й не се бои от тълпата и камерите, а от самата нея. Изгубеното петгодишно дете, което никога вече нямаше да е на пет; което бе изкарало първия срок в училище под грижите на детегледачка от флота; чиято майка никога не му беше помогнала дори за едно домашно, не го бе научила да готви. Не, чакай. Беше правила баница с майка си. Беше й помагала да разточва корите. Сега, като се замислеше, мама не й поверяваше нито една важна задача при готвенето, но на Петра й се струваше, че тя е приготвила цялата баница. Че майка й й се е доверила.
Това я накара пак да се замисли за Ендър, как я заблуждаваше, преструваше се, че й има доверие, а всъщност се стремеше да я контролира.
За да пропъди тези мисли, Петра погледна през прозореца на бричката.
— В този квартал ли си играех навремето?
— Не, но сме близо. Маралик не е голям град.
— Всичко ми изглежда непознато.
— Сигурно, но не е. Нищо не се е променило. Само архитектурата. По целия свят има арменци, но само защото са били принудени да избягат от родината си. По природа арменците са домошари. Тези планини са нашата утроба и ние нямаме никакво желание да се раждаме.
Баща й се изкиска на собствената си шега.
Винаги ли се кискаше така? Звучеше нервно. Явно майка й не беше единствената, която се боеше от нея.
Накрая пристигнаха. Най-после нещо познато. Къщата изглеждаше малка и мизерна в сравнение с онова, което си спомняше, но истината бе, че от много години не си беше мислила за дома. От десетгодишна беше престанала да го сънува. Сега обаче спомените се завърнаха, сълзите, които бе проляла през първите седмици и месеци в Основното училище и после, когато напусна Земята и замина за Военното. За това беше копняла и най-сетне се бе върнала, отново го имаше… но съзнаваше, че вече няма нужда от това, не го желае истински. Смутеният мъж до нея не беше онзи висок бог, който гордо я разхождаше по улиците на Маралик. А жената в къщата не беше богинята, която й даваше топла храна и утеха с хладната си длан върху челото, когато беше болна.
Но нямаше къде другаде да иде.
Когато Петра слезе от бричката, майка й стоеше на прозореца. Баща й сложи длан на скенера, за да плати. Петра плахо помаха на майка си, усмихна се. Майка й също се усмихна смутено и помаха. Петра хвана баща си за ръката и влязоха.
Когато се приближиха, вратата се отвори. Беше Стефан, брат й. Тя никога не би го познала, помнеше го като двегодишно хлапе, все още пухкав като бебе. Той, разбира се, изобщо не си я спомняше. Усмихна се възбудено като учениците от групичката по посрещането — вълнуваше се, че ще се запознае с такава знаменитост, но като че ли не я приемаше като реална личност. Все пак той й беше брат и тя го прегърна.
— Ти наистина си Петра!
— Ти наистина си Стефан! — отвърна тя.
Обърна се към майка си, която още гледаше през прозореца.
— Мамо?
Жената се обърна, по страните й се стичаха сълзи.
— Много се радвам да те видя, Петра.
Не понечи да се приближи, дори не протегна ръце към нея.
— Сигурно още чакаш малкото момиченце, което изпрати преди девет години — отбеляза Петра.
Майка й се разплака, протегна ръце, Петра се приближи и се хвърли в прегръдките й.
— Вече си жена — отбеляза майка й. — Не те познавам, но те обичам.
— И аз те обичам, мамо — изрече Петра и осъзна, че е вярно.
Имаха около час, само четиримата — петима, след като бебето се събуди. Петра отговаряше уклончиво на въпросите им:
— О, всичко за мен вече е известно от медиите. За вас искам да чуя.
Баща й още пишеше учебници и редактираше преводи, майка й още бе пастирката на квартала, грижеше се за всички, носеше храна, ако някой се разболееше, гледаше децата, когато родителите бяха заети, всяко дете можеше да дойде и да се нахрани в дома й.
— Спомням си, че веднъж с мама обядвахме сами — пошегува се Стефан. — Не знаехме какво да си кажем, а и толкова много храна остана.
— Помня — рече Петра. — Много се гордеех, че другите деца обичат мама. И малко ревнувах, че тя толкова ги обича!