— Но не колкото собствените си деца — увери я майка й. — Наистина обичам децата, признавам. Всяко от тях е скъпоценна рожба на Господ, всяко е добре дошло в дома ми.
— О, познавам няколко, които не биха ти харесали — отбеляза Петра.
— Може би — съгласи се майка й, понеже не искаше да спори, но очевидно не вярваше, че има такова дете.
Бебето изгука, майка й повдигна ризата си и го поднесе към гърдата си.
— И аз ли бях толкова гръмогласна? — попита Петра.
— Не чак толкова.
— О, не я заблуждавай — намеси се баща й. — Съседите не можеха да спят от теб.
— Значи съм била лакомница.
— Не, просто варварка. Нямаше маниери на масата.
Петра реши да зададе деликатния въпрос направо и да се свършва:
— Бебето се е родило само месец след отмяната на ограниченията за раждаемостта.
Родителите й се спогледаха, майка й със замечтано изражение, баща й примигна болезнено.
— Да, много ни липсваше. Искахме си момиченцето.
— Щяха да те изгонят от работа.
— Не чак толкова бързо — успокои я баща й.
— Арменските власти никога не са спазвали много стриктно тези закони — обясни майка й.
— Но накрая щяхте да загубите всичко.
— Не, когато ти замина, загубихме половината от всичко. Децата са всичко. Останалото е… нищо.
Стефан се засмя:
— Освен когато съм гладен. Храната е нещо!
— Ти винаги си гладен — смъмри го баща им.
— Храната винаги е нещо.
Засмяха се, но Петра виждаше, че Стефан ясно съзнава какво би могло да им донесе раждането на трето дете.
— Хубаво, че спечелихме войната — отбеляза тя.
— Е, по-добре, отколкото ако я бяхме загубили — съгласи се Стефан.
— Хубаво е да имаш бебе и да не си в нарушение на закона — добави майка им.
— Все пак не успяхте да замените малкото момиченце.
— Не — призна баща й. — Сега си имаме Давид.
— Вече нямаме нужда от друго момиченце — добави майка й. — Ти се върна.
„Не съвсем — помисли си Петра. — И не за дълго. След четири-пет години ще отида в университета. Тогава вече няма да ви липсвам, защото ще знаете, че не съм малкото момиченце, което сте обичали, а ветеран от Военното училище с окървавени ръце, който вече води истински битки.“
След около час започнаха да се отбиват съседи, роднини и приятели на баща й. В полунощ татко й обяви, че утре не е официален празник и че трябва да поспи поне малко, преди да отиде на работа. Нужен бе още около час, за да изгонят всички гости, и Петра вече копнееше само да се свие в леглото и да се скрие от света поне за седмица.
На следващата вечер обаче осъзна, че трябва да излезе. Тя някак си не се вписваше в ежедневието на дома. Да, майка й я обичаше, но беше прекалено заета с бебето и проблемите на квартала. Когато разговаряха, Петра виждаше, че е разсеяна, че ще й бъде по-лесно, ако дъщеря й е на училище, докато Стефан го няма, и се прибира заедно с него. Петра я разбираше, затова вечерта обяви, че иска да се запише на училище и да тръгне на занятия от следващата сутрин.
— Хората от МФ казаха, че можеш да отидеш направо в университета — изтъкна баща й.
— Едва на четиринайсет съм. Имам сериозни пропуски в образованието.
— Сигурно не е чувала за „Куче“ — отбеляза Стефан.
— Какво куче? — не разбра баща им.
— „Куче“. Музикалния състав. Не го ли знаеш?
— Много известна група — вметна майка й. — Чувала съм ги, след песните им трябва да ходиш на ушен лекар.
— А, това „Куче“ ли? Съмнявам се, че Петра има предвид такъв тип образование.
— Всъщност точно това имам предвид.
— Тя е като паднала от друга планета — обясни Стефан. — Снощи осъзнах, че не знае за никого.
— Аз съм от друга планета. Или по-точно астероид.
— Разбира се — съгласи се майка й, — трябва да влезеш в крак с връстниците си.
Петра се усмихна, но сърцето й се сви. Връстниците й. Тя нямаше връстници освен няколкото хиляди хлапета във Военното училище, които сега се бяха разпръснали по цялата Земя и търсеха мястото си в мирния свят.
На училище нямаше да й е лесно, даваше си сметка Петра. Тук нямаше курсове по военна история и стратегия. Математиката беше смешна в сравнение с онова, което изучаваше във Военното училище, но по литература и граматика бе пълна скръб. Познанията й по арменски бяха съвсем зачатъчни и макар че владееше перфектно английския, който се говореше във Военното училище — включително жаргона, използван от децата там — почти не разбираше смесения арменско-английски говор на тукашните хлапета.
Всички бяха много любезни с нея — най-отворените момичета веднага я взеха под крилото си, учителите се отнасяха към нея като към знаменитост. Петра се остави да я развеждат и да й показват всичко, внимателно следеше бърборенето на новите си приятелки, за да научи жаргона и да усвои тукашния арменски и английски акцент. Знаеше, че скоро на тези кокони ще им омръзне да се занимават с нея, особено когато установят колко е пряма, нещо което не смяташе да променя. Петра бе свикнала, че хората, обръщащи някакво внимание на социалната йерархия, в крайна сметка я намразват. Ако пък бяха достатъчно умни, се бояха от нея, защото в присъствието й никакви преструвки не вървяха. Щеше да открие истинските си приятелки в хода на следващите няколко седмици — ако изобщо тук имаше някой, който да я оцени такава, каквото беше. Всъщност нямаше значение. Всички приятелства сега, всички условности й изглеждаха толкова смешни. Тук се интересуваха само от социалните си проблеми и плановете за бъдещето си обучение, но какво значение имаше това? Досегашното обучение на Петра се провеждаше изцяло в сянката на войната; от наученото и уменията й зависеше съдбата на човечеството. Какво значение имаше сега? Щеше да чете арменска литература, защото искаше да научи майчиния си език, не защото се интересуваше какво е мислил някой изгнаник като Сароян за живота на децата в отдавна изгубеното време на една далечна страна.