Джийн Улф
Сянката на Инквизитора
(книга 1 от " Книга за новото слънце")
1
ВЪЗКРЕСЕНИЕ И СМЪРТ
Струва ми се, че още тогава предусещах по някакъв начин какво ме очаква. Заключената, проядена от ръждата порта, между чийто пречки се виеха като планински пътеки ивици речна мъгла, се е запечатала в съзнанието ми като символ на моето изгнание. Ето защо трябва да започна своя разказ с последиците от онова плуване, при което аз, Севериън, послушникът на инквизиторите, за малко не се удавих.
— Стражът го няма — рече моят приятел Рош на Дрот, който вече се бе уверил в това със собствените си очи.
Еата предложи неуверено да заобиколим отстрани. Момчето вдигна бледата си, покрита с лунички ръка и посочи нагоре към виещата се хиляди стъпки стена, която заобикаляше бедняшкия квартал, за да се извиси стремително чак до високата фасада на Цитаделата. Аз наистина щях да измина този път, но по-късно. Доста по-късно.
— И да опитаме да преминем през външното укрепление без пропуск? Веднага ще ни обадят на учителя Гурлойс.
— Но къде се е дянал стражът?
— Няма значение. — Дрот разтърси портата. — Еата, виж дали няма да можеш да се провреш между решетките.
Дрот беше нашият предводител. Еата пъхна едната ръка и единия си крак между железните прътове, но веднага стана ясно, че няма да може да провре цялото си тяло от другата страна.
— Някой идва — прошепна Рош и Дрот изтегли Еата обратно.
Погледнах надолу по улицата. Фенерите се поклащаха сред приглушените от мъглата стъпки и гласове. Понечих да се скрия, но Рош ме хвана за ръката и каза:
— Чакай, виждам пики.
— Мислиш ли, че стражите се връщат?
Той поклати глава.
— Твърде много са.
— Поне дванайсетина мъже — каза Дрот.
Все още мокри от водите на Гиол, ние зачакахме. В дълбините на съзнанието ми, все още стоим там, зъзнещи в студа. Тъй както всичко нетленно се стреми към саморазрушение, онези мигове, които отпърво изглеждат мимолетни, се възраждат — не само в паметта ми, която в крайна сметка не губи нито един спомен, но също и в ударите на сърцето и настръхването на косата ми, подновявайки се точно както нашата империя възвръща всяка сутрин нявгашното си величие под пронизителните звуци на собствените си фанфари.
Доколкото можех да видя на жълтеникавата светлина на фенерите, мъжете нямаха брони, но както бе забелязал Дрот, освен пики, носеха тояги и брадвички. Техният предводител бе затъкнал на колана си дълъг, двуостър нож. Онова, което ме заинтригува повече, беше масивният ключ, окачен на врата му. На пръв поглед ми се стори, че не е изключено да пасне чудесно в ключалката на портата.
Малкият Еата закърши нервно ръце. Мъжът вдигна фенера на главата си.
— Откога чакаме да влезем вътре, добри ми човече — извика Дрот. Той беше най-висок измежду нас, но придаде на смуглото си лице смирено и почтително изражение.
— Не и преди зазоряване — промърмори дрезгаво предводителят. — По-добре си вървете у дома, млади люде.
— Добри ми човече, стражът трябваше да ни пусне, но го няма.
— Няма как да влезете през нощта. — Предводителят сложи ръка на дръжката на ножа си и направи крачка напред. За миг се изплаших, че знае кои сме.
Дрот отстъпи, а ние се скупчихме зад него.
— Кои сте вие, добри ми човече? Не сте войници.
— Доброволци сме — отвърна единият от мъжете. — Дошли сме да пазим мъртвите си.
— Тогава можете да ни пуснете.
Предводителят се извърна настрани.
— Никой няма да влезе освен нас.
Ключът му проскърца в ключалката и между крилата на портата се появи неголям процеп. Еата се стрелна през него, преди някой да успее да му попречи. Един от мъжете изруга и предводителят им, заедно с още двамина, хукнаха след момчето, но малкият беше твърде пъргав. Видяхме светлата коса и дрипавата му ризка да криволичат сред хлътналите бедняшки гробове малко преди да потънат в морето от надгробни плочи. Дрот се опита да го последва, но двамина от пазачите го сграбчиха за ръцете.
— Трябва да го намерим. Няма да смутим покоя на мъртвите.
— Но защо искахте да влезете вътре? — попита един от доброволците.
— За да събираме билки — отвърна му Дрот. — Чираци лечители сме. Не искате ли болните да бъдат лекувани?
Доброволецът се втренчи в него. Мъжът с ключа бе пуснал фенера си, преди да хукне след Еата и сега фенерите бяха два. На мъждивата им светлина доброволецът изглеждаше доста глуповат и наивен. Мисля, че беше прост черноработник.
Дрот продължи:
— Сигурно знаеш, че някои билки трябва да бъдат събирани на лунна светлина от гробищна пръст, за да остане ненакърнена лековитата им сила. Скоро ще скове студ и ще затрие всичко, затуй учителите ни искат да попълнят запасите си за през зимата. Трима от тях ни уредиха да влезем тази вечер, а за онова момче се спазарих с баща му, за да ми помага.
— Нямате в какво да сложите набраните билки.
Още се възхищавам на Дрот за находчивостта му.
— Първо ги събираме на връзки за изсушаване — рече невъзмутимо той.
И без дори да се поколебае, измъкна от джоба си връв.
— Ясно — промърмори доброволецът.
Двамата с Рош се приближихме до портата, а Дрот дори отстъпи малко.
— Ако няма да ни пуснете да си наберем билки, по-добре да си вървим. Пък и едва ли ще успеем да намерим момчето.
— Няма да успеете.
— Все пак — каза колебливо Дрот и ние влязохме вътре, следвани от доброволците.
Някои мистици твърдят, че реалният свят е бил създаден от човешкия ум, а нашите съдби се управляват от измислени категории, в които обикновено включваме неопределени неща, по-слаби от нашите думи за тях. Онази нощ долових интуитивно този принцип, когато последният от доброволците затвори портата зад нас. Мъжът, с който Дрот бе говорил, каза:
— Отивам да бдя над гроба на майка си. И без друго пропиляхме толкова време.
Останалите смотолевиха нещо в знак на съгласие и групата се разпръсна — един фенер наляво, другият надясно. Ние поехме по централната алея, онази, по която винаги тръгвахме, за да стигнем до порутената част от стената на Цитаделата.
Моя орис, моя благословия и мой кръст е да не забравям нищо. Всяка подрънкваща брънка на веригата, всеки шепот на вятъра, всичко видяно, помирисано и вкусено остава непроменено в паметта ми и макар да знам, че не с всички е така, не мога да си представя как би могло да бъде иначе — все едно да проспиш неща, които стават кажи-речи под носа ти. Ето, онези няколко стъпала, които изкачихме, за да се озовем на белналата се пътека, сега изникват пред очите ми. Ставаше все по-студено. Нямахме светлина, а мъглата бе започнала да се разстила по бреговете на Гиол. Някакви птици, нощуващи на боровете и кипарисите, прелитаха неспокойно от клон на клон. Спомням си усещането за вкочанените ми ръце, просветването на фенера, поклащащ се някъде напред, и как мъглата напои ризата ми с мириса на речна вода и острия мирис на прясно изкопана пръст. За малко не бях се удавил същия ден, след като се заплетох в подводните стъбла на лилиите, а нощта трябваше да сложи начало на моето възмъжаване.
После изтрещя изстрел. Лилава мълния разцепи мрака като клин. Някъде до нас един от надгробните камъни се пропука и падна. После настана тишина, в която сякаш се разтвори всичко покрай мен. Затичахме се. В далечината се чуха мъжки викове. Чух иззвънтяването на метал, срещнал каменна плоча, като че ли някой бе ударил с алебарда надгробен знак. Хукнах по пътека, която ми беше напълно непозната тясна лента, по която едва можеха да вървят рамо до рамо двама души, криволичеща надолу към малка долчинка. В мъглата не можех да видя нищо друго освен мрачните силуети на мемориалите от двете ми страни. После пътеката изчезна. Все едно, че някой я бе изтеглил като килим изпод краката ми. Вероятно бях пропуснал някой от завоите. Хвърлих се встрани, за да избегна изникналия пред мен обелиск и се блъснах с пълна сила в някакъв мъж, облечен в черна връхна дреха.