И все пак, малко по малко, започваше да ме обзема безпокойство. Почувствах се нещастен още преди да разбера, че вече не съм щастлив. Огънах се под тежестта на отговорност, която дори не осъзнавах напълно. Спомних си за трудностите, които срещаше Дрот в опитите си да ни озапти. Сега тази задача стоеше пред мен и аз трябваше да се справя с нея без някой, който да ме подкрепи, така както го бе подкрепял Рош — негов лейтенант и връстник. И когато утихна и последната молитва, а учителите Гурлойс и Палемон, сложили своите украсени със злато маски, прекрачиха прага на параклиса, докато старите пътуващи братя вдигаха Дрот и Рош (затъкнали в поясите си огнивата, с които щяха да палят огън на открито) на раменете си, аз вече бях успял да се стегна и дори разполагах с нещо като план за бъдещето.
Ние, послушниците, бяхме длъжни да прислужваме на празника, но преди това трябваше да се преоблечем и да приберем сравнително новите и чисти дрехи, които ни бяха раздали за церемонията. След като гръмна и последният фойерверк, а моряците съгласно традицията разцепиха небето с няколко мощни оръдейни залпа, аз поведох своите подчинени — които като че ли бяха започнали да ми хвърлят първите си недоволни погледи — обратно към спалното помещение. Затворих капака на пода и го залостих.
Еата беше най-голям след мен и за мой късмет напоследък се бе държал достатъчно дружелюбно, така че не подозираше подобен ход от моя страна, а когато се усети, беше вече твърде късно, за да ми окаже някаква сериозна съпротива. Стиснах го за врата и му треснах главата десетина пъти в капака, после му подкосих краката и го повалих на пода.
— Е — казах накрая, — ще бъдеш ли мой пръв помощник? Отговори!
Той не можеше да говори от вълнение, но кимна.
— Добре. Аз ще се заема с Тимон. Ти хвани най-едрия след него.
И двете момчета бяха тутакси проснати с ритници под акомпанимента на стотина пресекливи (доста уплашени при това) въздишки. Изминаха цели три седмици преди някой да посмее да ми се възпротиви, а дори и след това не се стигна до нито един масов бунт. Имаше само отделни своеволия.
Като капитан на послушниците се сдобих с нови задължения, но и със свобода, на каквато дотогава не се бях радвал. Аз трябваше да следя пътуващите братя да получават храната си топла и да наглеждам момчетата, които се замерваха иззад мръсните табли с остатъци от храната на затворниците. В кухнята аз разпореждах кой и каква работа трябва да свърши, а в класната стая помагах на останалите в учението. Вече по-често ме пращаха да нося съобщения до по-отдалечени части на Цитаделата и дори започнах да изпълнявам някои, макар и дребни, но все пак реални задачи свързани с възлаганата на братството работа. Така видях за пръв път много от необичайните кътчета на Цитаделата — хамбари с огромни помещения, обитавани от демонични котки; пинакотеки, чиито преддверия имаха сводести, иззидани със стъклени тухли тавани. Подовете им бяха покрити с големи каменни плочи и застлани с килими, а по стените на мрачните им коридори бяха окачени безкрайни редици от картини.
Голяма част от картините бяха толкова стари и опушени, че не ми ставаше ясно какво точно е нарисувано на тях. За замисъла на други не можех дори да гадая — танцьор, чийто крила приличаха на пиявици; жена, сграбчила двуостър кинжал и свела глава над погребална маска. Един ден, след като извървях повече от левга сред тези енигматични рисунки, се натъкнах на някакъв старец, покачен на висока стълба. Понечих да го помоля да ми направи място, за да мина, но той беше толкова погълнат от работата си, че ми се стори неуместно да го притеснявам.
На картината, която той почистваше, беше изобразен облечен в броня мъж на фона на опустошен пейзаж. Мъжът беше невъоръжен, държеше само бойно знаме, направено от странна, твърда материя. Забралото на шлема му беше изцяло от злато, без отвори за гледане или дишане. Върху полираната му повърхност се отразяваше единствено пустинята.
Този воин от незнаен мъртъв свят ме порази дълбоко, макар да не можех да определя точно емоцията, която бе извикал у мен. Странно наистина, но ми се прииска да сваля картината и да я отнеса, не в нашия некропол, а в една от онези планински усои, в които некрополът беше (както осъзнавах дори тогава) само един идеализиран, макар и вече осквернен образ. Тя трябваше да стои сред дървета, с рамка, положена върху младата трева.
— … и затова — чух да казва един глас зад мен, — всички те избягаха. Нали Водалус беше взел онова, за което бе дошъл.
— Хей ти! Какво правиш тук?! — тросна ми се друг глас.
Обърнах се и видях двама армигери, дребни благородници, които имат право на фамилен герб, облечени в ярки дрехи, които наподобяваха тези на екзалтираните дотолкова, доколкото бе стигнал куражът на собствениците им.
— Имам съобщение, което трябва да занеса в архива — каза аз и подадох затворения плик.
— Много добре — каза армигерът, който се бе обърнал към мен. — Знаеш ли къде се намират архивите?
— Тъкмо се канех да попитам, господарю.
— В такъв случай, май са подбрали неподходящ приносител за това писмо, не мислиш ли? Дай ми писмото. Аз ще го отнеса където трябва.
— Не мога, господарю. Трябва да го предам лично.
Тогава се намеси другият благородник:
— Няма защо да бъдеш толкова рязък с този млад човек, Рачо.
— Ти не знаеш какъв е, нали?
— А нима ти знаеш?
Онзи, когото бяха нарекли Рачо, кимна.
— От коя част на Цитаделата си, пратенико?
— От кулата Матачин. Учителят Гурлойс ме праща при архиваря.
Лицето на другия армигер се изопна.
— Излиза, че си инквизитор, така ли?
— Само послушник, господарю.
— В такъв случай, нищо чудно, че моят приятел иска да му се махнеш от очите. Тръгни по този коридор до третата врата, там завий и продължи още около стотина крачки, изкачи се по стълбата до втората площадка и тръгни по южния коридор чак до двойните врати в дъното.
— Благодаря ви — казах аз и направих крачка в посоката, в която ме беше упътил.
— Хайде, тръгвай. Изобщо не си приятна гледка за очите.
— Бих предпочел да го виждам пред себе си, отколкото да е зад гърба ми — каза Рачо.
Все пак изчаках с ръка, подпряна на перилото на стълбата, докато двамата се скриха зад първия ъгъл.
Подобно на онези духовни братя, които се обръщат към нас в сънищата ни, старецът каза:
— Та значи ти си инквизитор? Знаеш ли, никога не съм идвал във вашата кула.
Погледът му беше немощен като на костенурките, които понякога подплашвахме на брега на Гиол, а брадичката и носът му почти се срещаха.
— И на мен ми се струва, че не съм ви виждал там досега — казах аз учтиво.
— Вече нямам от какво да се боя. Какво можете да направите с човек като мен? Сърцето ми може да спре ей така! — Той пусна гъбата си в кофата и опита да щракне с два пръста, но нищо не се получи. — Но иначе знам къде се намира. Зад Кулата на вещиците е, нали?
— Да — казах, леко изненадан, че вещиците са по-известни от нас.
— Така си и знаех. Хората никога не говорят за това място. Ядосан си на тези армигери и не мога да те виня за това. Но би трябвало да знаеш как стоят нещата с тях. Би трябвало да са като екзалтираните, но не са. Страхуват се да не умрат, страхуват се от болката, страхуват се да се държат естествено. Не им е лесно.
— Те са безполезни — казах аз. — Водалус би ги пратил да чукат камъни на кариерите. Те са само остатъци от минала епоха. С какво биха могли да помогнат на света?
Старецът вирна глава.
— А с какво трябва да му се помогне на този свят? Ти знаеш ли?
Аз си признах, че не знам и той се спусна от стълбата като престаряла маймуна, от която са останали само ръце, крака и сбръчкан врат. Ръцете му бяха дълги колкото краката ми, а сгърчените му пръсти бяха осеяни със синкави вени.
— Аз съм Рудезинд, куратор — уредник на музея. Сигурно се сещаш за стария Ултан? Не, разбира се, че не.
Ако се сещаше, щеше да знаеш как да стигнеш до библиотеката.
— Никога преди не съм бил в тази част на Цитаделата.
— Никога не си бил тук? Ами че това е най-прекрасната й част. Изкуство, музика и книги. Тук имаме една картина на Фечин, три момичета, които окичват четвърто с цветя. Толкова е реалистична, че човек очаква пчелите да излетят от нея всеки момент. Имаме и неща на Куртилоза. Вече не е толкова популярен, иначе нямаше да е още при нас. Но още в деня на раждането си той е бил по-добър живописец от който и да е от днешните драскачи и цапачи. Видиш ли, тук идва всичко, отказано от Двореца на Сюзерена. Което значи, че най-често ние получаваме по старите неща, а те по-хубавите. Идват тук, зацапани от дългото висене, и аз ги почиствам. Понякога ги почиствам повторно, след като са висели тук известно време. Имаме тук един Фечин. Истината ти казвам! Или предпочиташ повече тази? Харесва ли ти?