Стори ми се по-безопасно да кажа, че я харесвам.
— Трети път я минавам. Някога бях чирак на стария Брануаладер и той ме учеше как се чисти. Ето на тази ме учеше, защото смяташе, че е пълен боклук. Започна тук долу, от това ъгълче. И след като изчисти около една педя, ми я остави, за да я довърша сам. Чистих я още веднъж, докато жена ми беше все още жива. Май че беше, след като се роди второто ни момиченце. Не беше чак толкова зацапана, но аз си бях наумил някои неща и просто си търсех работа. Днес реших да я почистя отново. Тъкмо навреме. Виждаш ли как е светнала в единия край? Ето ти го синият Ърт, свеж като рибата на Самодържеца.
През цялото време в мислите ми отекваше името на Водалус. Бях убеден, че старецът слезе от стълбата, само защото бях споменал това име, и много ми се искаше да го попитам за него. Но колкото и да опитвах, все не можех да насоча разговора натам. И след като по някое време замълчах малко по-дълго и после се уплаших, че той ще се качи отново на стълбата си и ще продължи да чисти, все пак се осмелих да кажа:
— Това луната ли е? Казвали са ми, че била по-плодородна.
— Сега вече наистина е. Тази картина е рисувана, преди да започнат да я напояват. Виждаш ли това сиво-кафяво? Това се е виждало по онова време, когато погледнеш към нея. Не зелено, както е сега. Нито пък е изглеждала толкова голяма. Това е, защото е била по-далече, така казваше старият Брануаладер. Сега там има достатъчно дървета, за да скрият Ниламон, както се казва.
Сграбчих появилата се възможност, без да се колебая.
— Или Водалус.
Рудезинд се изкиска.
— Или него, точно така! Твоята пасмина сигурно им реже ръцете, за да изкопчи нещо за него. Сигурно използвате и някои специални трикове, а?
Дори нашето братство да предвиждаше някакви специални прийоми за специални случаи, аз поне не знаех нищо за това, но реших, че ще изглеждам глупаво, ако си го призная и затова казах:
— Ако се наложи.
— Има си хас. Преди известно време си мислех, че съм с него. Но ако се е скрил в горите на Луната, ще има да почакате, докато ви падне. — Рудезинд погледна картината с нескрито удоволствие и се обърна отново към мен. — Колко съм завеян! Ти искаше да посетиш учителя Ултан. Върни се обратно при онази арка и…
— Знам пътя — казах аз. — Благородникът ми каза как да стигна дотам.
Старият уредник изпуфка презрително и аз усетих неприятния му дъх.
— Ако го слушаш, ще се озовеш в Читалнята. Оттам можеш да се луташ с дни, докато се добереш до Ултан, ако въобще го откриеш някога. Не, върни се обратно при онази арка. Мини под нея и прекоси голямата зала, после слез по стълбището. Ще стигнеш до заключена врата. Почукай и изчакай някой да ти отвори. Ето това е мястото — кабинетът на Ултан.
Тъй като Рудезинд не отдели погледа си от мен, аз все пак се вслушах в напътствията му, макар частта със заключената врата никак да не ми беше харесала, а предхождащото я стълбище да ми бе напомнило за тунелите, в които бях търсил Трискъл.
Като цяло се чувствах доста по-неспокоен, отколкото когато ми се налагаше да се движа из онези части на Цитаделата, които познавах относително добре. Чувал съм да казват, че не само чужденците, но и жителите на града, разстлал се около Цитаделата, се дивяли на размерите на този необятен комплекс и нищо чудно, след като ние, израсналите в неговите предели, също не смогваме да се оправим задоволително със стотиците надписи и имена, които би трябвало да ни служат като ориентири.
И тъй, аз преминах под арката, която ми бе посочил старецът, обзет от подобни мисли. И тя като останалата част от галерията беше иззидана от неприветливи червеникави тухли. В двата й края се извисяваха колони, чийто капители бяха увенчани с по няколко спящи лица. Бледите стиснати устни и затворените очи на тези лица ми се видяха далеч по-ужасяващи от агонизиращите маски, изрисувани по стените на нашата кула.
Мотивът, който обединяваше картините в следващата зала, бяха книгите. Повечето от тях се забелязваха от пръв поглед, но имаше и няколко, които бяха умело прикрити — подаващи се иззад нечия дреха, оформени по странен начин и тъй нататък.
Стълбището бе тясно и стръмно, без перила. То се извиваше, спускайки се надолу и след не повече от трийсет стъпала светлината, идваща от залата над мен, почти се стопи. Накрая се видях принуден да протегна ръце пред себе си от страх да не си разбия главата в заключената врата.
Но протегнатите ми пръсти така и не успяха да я достигнат. Вместо това стъпалата свършиха (за малко не паднах заради едно липсващо стъпало) и кракът ми докосна неравен под, потънал в пълен мрак.
— Кой е там? — отекна нечий глас.
Беше необичайно пронизителен, като ехо от ударена насред пещера бронзова камбана.
6
УЧИТЕЛЯТ НА КУРАТОРИТЕ
— Кой е там? — повтори в мрака гласът.
— Пратеник със съобщение — казах аз, придавайки на гласа си цялата тежест, на която бях способен.
— Да го чуем тогава.
Очите ми започваха да привикват с мрака и аз успях да различа смътните очертания на нечия внушителна осанка, заобиколена от няколко други мрачни и парцаливи фигури с още по-висок ръст.
— Става въпрос за писмо, господарю — отвърнах аз. — Вие ли сте учителят Ултан?
— Без съмнение.
Сега вече беше застанал точно пред мен. Онова, което бях помислил за някаква белезникава дреха, се оказа брада, проточваща се почти до кръста му. Вече бях достигнал обичайния за зрелите мъже ръст, но въпреки това той беше с около глава и половина по-висок от мен, истински екзалтиран.
— Ето, заповядайте, господарю — казах аз и му подадох писмото.
Той не го взе.
— Ти чий ученик си?
Отново същият ехтящ тембър. Най-неочаквано ми се стори, че и двамата с него сме мъртви, а мракът, който ни заобикаля, е гробищна пръст, притиснала клепачите ни, гробищна пръст, в която отеква камбанен звън, призоваващ ни да му се подчиним. Посинелият труп на жената, който бях видял да измъкват от гроба, се появи пред мен толкова реален, че можех да разгледам дори чертите на лицето й.
— Чий ученик си? — попита отново тъмната фигура.
— Ничий. Аз съм просто послушник от братството. Учителят Гурлойс ме изпрати. С послушниците иначе се занимава учителя Палемон.
— Но не и по граматика. — Ръката на мъжа се протегна бавно към писмото.
— О, да, и по граматика също. — Чувствах се като дете, докато говорех с този мъж, който трябва да е бил старец още преди да се родя. — Учителят Палемон казва, че трябва да можем да четем, да пишем и да смятаме, защото ако някога станем учители, ще ни се наложи да пишем писма, да четем инструкциите, изпратени от двора, и да се оправяме със сметките на братството.
— Като това — натърти фигурата пред мен. — Писма като това.
— Да, господарю. Като него.
— И какво пише вътре?
— Не знам. Запечатано е, господарю.
— Ако го отворя… — Чух как восъкът се пропука под пръстите му. — … ще ми го прочетеш ли?
— Тъмно е тук, господарю — рекох колебливо аз.
— Тогава ще трябва да извикаме Сайбай. Извини ме.
В мрака едва успях да различа как той вдигна дланите си и ги събра във формата на фуния. „Сайбай! Сайбай!“ Името отекна из мрачните коридори и като че ли отново се озовах в бронзовото тяло на камбаната, по чиито стени се удряше стоманен език.