Някъде в далечината се разнесе ответният вик. Изчакахме известно време в пълна тишина.
Накрая видях светлина надолу по една тясна пътека, очертана (както ми се стори отначало) от спускащи се почти отвесно грапави скали. Постепенно светлината придоби форма. Оказа се свещник с пет разклонения, носен от едър, неестествено изопнат мъж на около четирийсет години, с бледо, безизразно лице.
Брадатият мъж до мен каза:
— А, ето те най-после и теб, Сайбай. Донесе ли светлина?
— Да, учителю. Кой е този?
— Пратеник с писмо. — Учителят Ултан се обърна към мен и продължи с още по-церемониален тон: — Това е моят личен ученик Сайбай. Ние, кураторите, също си имаме братство. Библиотекарите се числят към един от нейните клонове. Аз съм последният учител библиотекар. Ние имаме традиция да прикрепяме към всеки старши член на братството по един ученик. Затова и Сайбай е мой личен ученик от известно време насам.
Казах на Сайбай, че за мен е чест да се запознаем и го попитах, малко плахо, кой е официалният празник на кураторите, тъй като ми се стори, че ако има такъв, то Сайбай ще да е пропуснал доста възможности да стане пътуващ куратор.
— Отмина вече — каза учителят Ултан. Докато говореше, той се обърна право към мен и на светлината на свещите успях да забележа, че очите му са с цвета на разредено мляко. — В началото на пролетта е. Прекрасен ден. По това време дърветата се окичват с първите си листа.
В Големия двор нямаше дървета, но аз кимнах. После осъзнах, че той не може да ме види и бързо добавих:
— Сигурно е много красиво с лекия ветрец, който ги полюшва.
— Точно така. Ти си млад човек със сродно сърце. — Ултан сложи ръка на рамото ми. Нямаше как да не забележа, че пръстите му са почернели от прахоляка. — И Сайбай е млад човек със сродно на моето сърце. Когато се помина, той ще стане главен библиотекар. Ние, кураторите, си имаме традиционна процесия. По улица „Юбар“. Сайбай върви редом с мен, двамата сме облечени в сиви роби. Каква е официално баграта на твоето братство?
— Опушено — казах му аз. — Цветът, който е по-тъмен от черното.
— Има дървета — дъбове и чинари, явори и кленове, за които се твърди, че са най-старите на Ърт. Тези дървета разстилат сянката си от двете страни на улица „Юбар“. По площадчетата, надолу към центъра, са още по-гъсто засадени. Съдържателите на магазини излизат, за да видят чудатите куратори, а продавачите на книги и антикварите естествено ни поздравяват. В известен смисъл нашата процесия е едно от малкото пролетни събития в Несус.
— Сигурно е доста впечатляващо — казах аз.
— Така е, така е. И катедралата е прекрасна. Огромните й канделабри са окичени с хиляди запалени свещи. Сякаш слънцето се отразява в нощното море. Свещите, поставени под сини стъклени похлупаци, символизират Нокътя на помирителя. Обгърнати от светлина, ние извършваме церемониите си пред Свещения олтар. Кажи ми, вашето братство ходи ли до катедралата?
Обясних му, че ние използваме един параклис, тук в Цитаделата, и изразих учудването си от факта, че на библиотекарите и другите куратори е позволено да напускат нейните предели.
— Видиш ли, ние сме упълномощени. Самата библиотека се ползва с допълнителни привилегии, нали така, Сайбай?
— Определено е така, учителю. — Сайбай имаше квадратно чело, над което сивеещата му коса бе започнала да окапва. Лицето му изглеждаше някак малко и детинско. Можех да разбера защо Ултан, който вероятно неведнъж бе прокарвал длан по него, както учителя Палемон прокарваше дланта си по моето, продължаваше да възприема Сайбай почти като незряло момче.
— Значи вие поддържате тесни връзки със своите колеги от града — казах аз.
Старецът поглади брадата си.
— Възможно най-тесни, тъй като сме едно цяло. Видиш ли, библиотеката тук е едновременно и Градска библиотека, както и библиотека на Двореца на Сюзерена. Тя обслужва и още много други места.
— Нима искате да кажете, че градското простолюдие може да влиза в пределите на Цитаделата и да използва вашата библиотека?
— Не — каза Ултан. — Искам да кажа, че самата библиотека се е разпростряла отвъд стените на Цитаделата. Пък и, струва ми се, това далеч не е единствената институция, за която важи подобно твърдение. Проблемът е там, че съдържанието на тази крепост надхвърля сериозно нейната вместимост.
Докато говореше, той сложи ръка на рамото ми и ме поведе по една от тесните пътеки между извисяващите се лавици, претъпкани с книги. Сайбай ни последва със свещника, чиято оскъдна светлина помагаше по-скоро на младшия библиотекар, отколкото на мен. Все пак успявах да различа очертанията на дъбовите стелажи достатъчно отчетливо, за да не се блъсна в някой от тях.
— Очите ти все още не са те изоставили — каза след известно време учителят Ултан. — Нали не се притесняваш, че някой от стелажите по тази пътека би могъл да се катурне?
— Не, господарю — уверих го аз.
От пода та чак до предела на трепкащата светлина, устремени към губещия се в мрака таван, се извисяваха едни и същи на вид редове с книги. Някой от лавиците бяха разбъркани, други безупречно подредени. Един или два пъти мернах следи, които ми говореха, че плъховете са си устроили уютни дву- и триетажни семейни гнезденца сред книгите.
Книгите нямаха край. Редици от издания с всевъзможни подвързии — от кожа, от плат или хартия, както и от десетки други материи, които не можех дори да назова, тук-там проблясващи с позлатата си, най-често с тъмни корици, някои от които с налепени по тях хартиени етикети, придобили цвета на мъртви есенни листа.
— Мастилената пътека е безкрайна — каза ми учителят Ултан. — Поне един мъдрец е твърдял така. Той е живял много отдавна. А какво ли би казал, ако видеше това? Друг пък е казал: „Човешкият живот често минава в прелистването на книги.“ Питам се, има ли човек, който би могъл да прелисти тези тук — от първата до последната, в коя да е област?
— Бях се загледал в подвързиите — казах аз и тутакси се почувствах глупаво.
— Ти си истински щастливец. Радвам се за теб. Аз вече не мога да ги видя, но все още си спомням какво удоволствие ми доставяше да ги разглеждам. Трябва да е било малко след като станах старши библиотекар. Сигурно съм бил около петдесетте. Аз бях чирак дълги, дълги години.
— Наистина ли, господарю?
— Самата истина ти казвам. Мой учител беше Герболд. Десетилетия наред ми се струваше, че той ще живее вечно. Редяха се година след година, коя от коя по-тежки, а аз не преставах да чета. Съмнявам се, че са много хората, които са изчели толкова книги. Започнах, подобно на всички млади хора, с четене на книги, които ми доставяха удоволствие. После, след като започнах да губя часове в търсенето на подобни книги, осъзнах, че така само ограничавам удоволствието си от четенето. Тогава си изготвих план за обучение и проучих най-подробно десетки редки науки от зората на познанието, та чак до наши дни. Накрая изчерпах и тази тема, без да пропусна дори книгите в махагоновото ковчеже, което ние библиотекарите пазим вече триста години в очакване на Самодържеца Сулписиус, който все не идва. Наложи ми се да напусна пределите на библиотеката и да чета извън нея в продължение на петнайсет години, през които понякога свършвах и по две книги на ден.
Зад нас Сайбай измърмори:
— Превъзходно, господарю. Подозирах, че той едва ли чува за пръв път тази история.
— После стана онова, за което не бях помислил. Учителят Герболд почина. Трийсет години по-рано щях да бъда идеално подготвен от гледна точка на предпочитанията, образованието, младостта, семейното положение и амбициите си, да го наследя. Но по времето, когато ми се наложи да го направя, аз бях възможно най-неподходящият избор. Бях чакал толкова дълго, че можех вече само да чакам, а мозъкът ми се задушаваше под бремето на безбройните ненужни факти. Въпреки това се заставих да поема поста и отделих повече време, отколкото би могъл да предположиш, за да си припомня плановете и максимите, които си бях подготвил преди толкова много години в очакване на този миг.
Той замълча и аз осъзнах, че в момента се рови отново в един мозък, по-огромен и по-мрачен от тази библиотека.