— Но старият навик да чета не ми даваше мира. Жертвах в полза на книгите дни и дори седмици, в които трябваше всъщност да се занимавам с делата на повереното ми ведомство. И после, неочаквано като иззвъняването на часовник, ме обзе нова страст и на мига измести старата. Никога не би се сетил каква беше тя.
Казах му, че наистина не се сещам.
— Тъкмо си четях на масата до онзи еркерен прозорец на четирийсет и деветия етаж, който гледа към… Забравил съм. Сайбай, накъде гледаше прозорецът?
— Към Градината на тапицерите, господарю.
— Да. Сега си спомних — онзи малък кръг в зелено и кафяво. Доколкото си спомням, изсушеният розмарин се слага във възглавниците. Та седях си там, както вече казах, и изминаха няколко смени, преди да осъзная, че съм спрял да чета. За известно време ми беше трудно да назова новото си занимание. Когато опитах, в съзнанието ми изникнаха само някакви аромати и цветове, които нямаха нищо общо с томчето, което бях подхванал. Накрая разбрах, че вместо да го чета, аз бях започнал да го изучавам като физически обект. Червеното, за което си спомнях, бе дошло от везаната лентичка, с която отбелязвах докъде съм стигнал. Материята, гъделичкаща пръстите ми, беше хартията, на която бе напечатана книгата. Миризмата в ноздрите ми принадлежеше на старата кожа на подвързията, пропита с брезов сок. Едва когато видях за пръв път самите книги, осъзнах колко странни са те.
Пръстите му се впиха по-силно в рамото ми.
— Тук имаме книги, подвързани с кожите на ехидни, морски дракони и зверове, изчезнали толкова отдавна, че дори учените, посветили трудовете си на тези създания, признават, че по-голямата част от наличната им информация произтича от митове и легенди. Имаме подвързии от метал с напълно неизвестен произход и други обкови, инкрустирани с най-твърдите измежду скъпоценните камъни. Имаме книги, затворени в кутии от ароматизирано дърво, донесени на континента в зората на нашата цивилизация — двойно по-ценни, тъй като никой на Ърт не ги е чел.
— Имаме книги, чийто страници са били напоени в тайнствени алкалоиди, които предизвикват у нищо неподозиращия читател, плюнчещ пръст, за да ги разлисти, чудновати видения и фантастични сънища. Книги със страници не от хартия, а от фини нефритени, абаносови или седефени плочки. Книги със съдържание, изложено върху хербаризираните листа на незнайни растения. Книги с необичайна форма свитъци, плочки и записи върху стотици различни носители. Тук някъде трябва да има един кристален куб, не по-голям от възглавничката на палеца ти, вече не си спомням точно къде беше, който съдържа в себе се повече книги от цялата библиотека. Някоя уличница сигурно би го сметнала за мънисто, но няма на света друго нещо, в което да е събрана толкова информация. Когато си дадох сметка за всичко това, аз посветих живота си на съхраняването на книгите.
Седем години се занимавах само с това. И тогава, тъкмо когато бях успял да реша най-належащите проблеми по съхраняването на книгите и бях на път да се заема с първата цялостна инспекция на библиотеката от нейното създаване насам, очите ми започнаха бавно да гаснат. Онзи, който бе предал всички тези книги в моите ръце, ме ослепи, за да ми напомни, че именно той стои над всичко, а не книгите.
— Ако не можете да прочетете донесеното от мен писмо, господарю казах, — аз с радост ще ви го прочета.
— Да, да — изпъшка учителят Ултан. — Бях забравил за него. Сайбай ще ми го прочете. Той чете добре. Вземи, Сайбай.
Аз поех свещника, а Сайбай разгъна пропукващия пергамент, разпъна го пред себе си като прокламация и започна да чете. Стояхме там в малкия светъл кръг, обградени отвсякъде от мрачното книжно море, заслушани в написаното.
— „От учителя Гурлойс от Ордена на търсещите истината и покаянието…“
— Какво?! — прекъсна го учителят Ултан. — Нима си инквизитор, млади човече?
Казах му, че съм. Последва пауза, толкова дълга, че Сайбай подхвана писмото за втори път.
— „От учителя Гурлойс от Ордена на търсещите истината…“
— Чакай — каза Ултан.
Сайбай млъкна отново. Аз останах неподвижен, със свещника в ръка. Почувствах как кръвта започва да нахлува в лицето ми. Накрая учителят Ултан проговори отново и гласът му беше такъв, сякаш отново ми обясняваше колко добре чете Сайбай.
— Почти не си спомням как точно бях приет в нашето братство. Ти сигурно си запознат с начина, по който нашето братство набира членовете си?
Признах, че не съм.
— Според древната традиция, във всяка библиотека има стая, предназначена за деца. В нея са подредени книги с ярки илюстрации, каквито децата обикновено много обичат, книги, разказващи простички легенди, изпълнени с чудеса и приключения. Много деца влизат в тези стаи и докато са в техните предели, никой не се занимава с тях.
Той се поколеба и макар да не успях да уловя каквото и да е изражение на лицето му, все пак останах с впечатлението, че се бои от онова, което се кани да каже, да не причини болка на Сайбай.
— Но от време на време библиотекарите забелязват как едно от децата, все още в съвсем крехка възраст, се отделя от останалите, обикаля известно време из стаята… и накрая я напуска. Някои от тези деца успяват да открият на един нисък, но закътан рафт Златната книга. Ти не си виждал тази книга и никога няма да я видиш, тъй като си надхвърлил съответната възраст.
— Сигурно е много красива.
— Наистина. Ако не ме лъже паметта, подвързията й е от черен лен, избелял значително на задната корица. Тогава библиотекарите идват като вампири, казват някои, но други ги сравняват с любящи осиновители. Те заговарят детето и то тръгва с тях. От този миг нататък библиотеката се превръща в негов роден дом, а родителите му скоро престават да го виждат. Предполагам, че и при вас, инквизиторите, става приблизително така.
— Ние задържаме децата, попаднали в ръцете ни — казах аз, — докато са още съвсем малки.
— И ние правим същото — промърмори Ултан. — Затуй едва ли бихме могли да ви виним. Чети нататък, Сайбай.
„От учителя Гурлойс от Ордена на търсещите истината и покаянието до архиваря на Цитаделата.
Привет, Братко!
По волята на Двора в нашите ръце беше предадена екзалтираната господарка Текла, поради което ние сме длъжни да осигурим на гореспоменатата някои ненадхвърлящи разумните граници удобства. И тъй, докато времето за срещата й с нас настъпи, или докато, както тя непрестанно се моли, сърцето на Самодържеца, чиито благородство и мъдрост не познават граници, се смили над нея, поверената ни Текла ви моли да й осигурите, съгласно задълженията на подопечното ви ведомство, следните книги…“
— Можеш да прескочиш заглавията, Сайбай — каза Ултан. — Колко са на брой?
— Четири, господарю.
— Никакъв проблем. Продължавай.
— „За което, архиварю, ще ви бъдем много задължени.“ Подписано — „Гурлойс от Ордена на търсещите истината и покаянието, назоваван още братството на инквизиторите.“
— Познати ли са ти някои от заглавията в списъка на учителя Гурлойс, Сайбай?
— Три, господарю.
— Чудесно. Намери ги, моля те. Коя е четвъртата книга?
— „Книгата с чудесата на Ърт и небесата“, господарю.
— От това по-голям късмет, здраве му кажи. Един от екземплярите е само на два реда оттук. След като откриеш томовете, ела при вратата, от която дойде този млад човек, на когото се боя, че вече досадихме твърде много.
Понечих да върна свещника на Сайбай, но той ми даде знак да го задържа и се отдалечи по тясната пътечка между рафтовете. Когато се обърнах, Ултан вече бе тръгнал в обратната посока, пристъпвайки тъй уверено, сякаш въобще не бе загубил зрението си.
— Спомням си я добре — каза той, — Подвързията й е от кафява щавена кожа, с позлатени метални накрайници по ъглите, гравирани собственоръчно от Гуинок. На третия ред отдолу нагоре е, полегнала леко върху едно издание със зелена подвързия — ако се не лъжа „Животът на седемнайсетте мегатерианци“ от Блайтмайк.
Най-вече за да покажа, че все още го следвам (макар да не се съмнявах, че изостреният му слух отчита безпогрешно стъпките ми), аз попитах:
— Каква е тази книга, господарю? За Ърт и небесата, искам да кажа.