— Нима, ти, млади момко, не се сещаш за по-подходящ въпрос, който да зададеш на един библиотекар? Наша грижа са самите книги, не тяхното съдържание.
Долових почудата в тона му.
— Аз мисля, че вие познавате съдържанието на всяка книга тук, господарю.
— Не мисля. Но преди триста или четиристотин години „Чудесата на Ърт и небесата“ е била обичаен за времето си труд. Тя обхваща по-голямата част от легендите на древните времена. За мен най-интересната от тях е тази за историците, разказваща за времето, когато всяка легенда е можела да бъде свързана с някой полузабравен факт. Схвана парадокса, надявам се. Дали пък тази легенда не е била реалност по онова време? И ако не, то тогава как е възникнала тя?
— Не се ли разказва в тази книга за огромни змии, господарю, или пък за летящи жени?
— О, да — отвърна ми учителят Ултан, докато се навеждаше. — Но не и в легендата за историците. — Той измъкна с триумфален жест книга с подвързия от люспеста кожа. — Хвърли й един поглед, млади момко, и виж дали съм открил нужната книга.
Сложих свещника на пода и коленичих до него. Книгата в ръцете ми беше толкова стара, че ми се стори невъзможно някой да я е разгръщал през последните сто години, но все пак надписът на титулната й страница свидетелстваше за безпогрешната памет на стареца. Подзаглавието гласеше: „Сбор от печатни източници, отнасящи се до Вселенските тайни, датиращи от такава древност, че значението им е станало неразгадаемо с течение на времето.“
— Е — попита учителят Ултан, — това ли е книгата?
Аз отворих книгата наслуки и прочетох:
— „… което значи, че една гравюра може да бъде изпълнена с такова майсторство, че дори след нейното унищожаване, тя ще може да бъде реставрирана благодарение дори на някой миниатюрен фрагмент, без значение кой точно.“
Не знам защо, но в съзнанието ми изникна крисосът, който бях получил след нощната битка.
— Учителю — промълвих аз, — вие сте просто феноменален!
— Не съм, но рядко греша.
— Господарю, простете своеволието ми, но се надявам, че ще ме разберете, когато ви кажа, че не се сдържах и прочетох няколко реда от книгата. Учителю, вие навярно сте чувал за онези, които ядат трупове. Чувал съм да казват, че поглъщайки мъртвата плът с определена съставка, те успяват да присвоят живота на своите жертви.
— Непредпазливо е човек да се вслушва в онова, което се говори за тези практики — промърмори архиварят. — И все пак, като си припомня писанията на историци като Ломан и Хермас по въпроса…
— През годините, прекарани в слепота, той явно бе забравил колко лесно лицата на хората издават техните емоции. На светлината на свещите видях чертите му да се изкривяват в такава агония, че се почувствах длъжен да отвърна поглед. Въпреки болката сковала лицето му, гласът му си остана невъзмутим като камбана, отброяваща изминалите часове.
— Накратко, според прочетеното някога от мен, ти си прав, макар че не си спомням да съм срещал нещо подобно в книгата, която държиш.
— Учителю — казах аз, — давам ви честната си дума, че и през ум не ми минава, че някога сте се занимавал с нещо подобно. Но кажете ми, нека предположим, че двама съучастници в ограбването на някой гроб си поделят по една от ръцете на трупа. Онзи, който е изял, да речем, дясната ръка на мъртвеца, получава ли половината от живота му? А другата половина на погълналия лявата ли се пада? Ако е така, какво би станало, ако дойде трети и изяде единия от краката?
— Жалко, че си инквизитор — каза Ултан. — Можеше да станеш философ. Не, доколкото съм запознат с тази странна материя, всеки получава целия живот.
— Значи целият живот на човека се съдържа както в дясната, така и в лявата му ръка. А може би и във всеки от пръстите му?
— Според мен всеки трябва да изяде повече от една хапка, за да има практиката някакъв ефект. Но предполагам, че поне на теория твоето предположение отговаря на истината. Целият живот се съдържа във всеки от пръстите.
Вече бяхме тръгнали към мястото, откъдето бях дошъл. И тъй като пътеката между рафтовете беше твърде тясна, за да вървим един до друг, аз вървях първи и носех свещника. Ако ни видеше някой, който не познаваше учителя Ултан, сигурно би си помислил, че аз осветявам пътя на стареца.
— Но учителю — казах аз, — как е възможно това? По тази логика, животът би трябвало да се съдържа и във всяка става на кой да е от пръстите, а това определено е невъзможно.
— Колко е дълъг човешкият живот? — попита Ултан.
— Не бих могъл да зная, но не е ли по-дълъг?
— Тъй като си го спомняш кажи-речи от самото му начало, той сигурно ти се струва безкраен. Но я си помисли колко малко е необходимо, за да бъде прекъснат той. Предполагам, че именно заради това тези презрени същества, поглъщащи чужда плът, се опитват да се докопат до по-голяма част от него. Нека те попитам нещо. Ти сигурно си даваш сметка, че синовете нерядко приличат изумително на бащите си?
— Да, чувал съм да казват, че е така. Вярвам, че е така — отговорих аз. Не можах да не си помисля за своите родители, които никога не бях виждал.
— Тогава предполагам ще се съгласиш с мен, че приликата между баща и син би могла да се запази поколения наред. Щом синът прилича на баща си, а неговият син на него самия, то в такъв случай наследникът от четвърто поколение, пра-правнукът, би трябвало да прилича на своя пра-прадядо.
— Да — казах аз.
— Значи семето на всеки от тях се е съдържало в един-единствен грам лепкава течност. Ако не е така, откъде се е взела приликата между тях?
Не можах да намеря отговор за този въпрос и продължих да вървя смълчан, докато накрая достигнахме до вратата, през която бях проникнал в това най-затънтено ниво на огромната библиотека. Там заварихме Сайбай, който бе донесъл останалите книги, споменати в писмото на учителя Гурлойс. Взех книгите, сбогувах се с учителя Ултан и с огромно облекчение напуснах гнетящата атмосфера на библиотечните рафтове. Идвах още няколко пъти до по-горните нива на тази част на Цитаделата, но никога повече не се върнах в онова подобно на гробница подземие, нито пък ми се прииска да го сторя.
Едната от трите книги, които бе донесъл, беше голяма колкото плота на малка масичка. На корицата й бяха гравирани кръстосани оръжия и затова предположих, че това трябва да е семейната хроника на някой стар благороднически род. Другите две бяха далеч по-малки. Първата имаше зелена подвързия, беше не по-голяма от дланта ми и не по-дебела от показалеца ми и представляваше сборник с молитви, пълен с рисунки върху емайл на аскетични пантократори и хипостатици с черни ореоли и златоткани одежди. Спрях за малко в една забравена градина с пресъхнал фонтан по средата, за да ги погледам.
Миг след като затворих зелената книжка, усетих най-неочаквано тежестта на изминалото време, което от своя страна е един от първите сигурни признаци за преминалото детство. Бях пропилял повече от два часа за една най-обикновена задача. Слънцето вече клонеше към залез. Събрах набързо книгите и хукнах, за да срещна, макар все още да не го знаех, своята съдба и може би дори самия себе си в лицето на благородната Текла.
7
ИЗМЕННИЦАТА
Вече бе станало време да занеса храната на пътуващите братя на пост в тъмницата. Дрот бе застъпил на първото ниво, но аз реших да отида при него най-накрая. Главата ми преливаше от мисли, предизвикани от посещението ми при архиваря, и ми се щеше да ги споделя с някого.
Него обаче никакъв го нямаше. Оставих вечерята му и четирите книги върху постовата маса и го повиках. Миг по-късно той се обади от една от близките килии. Изтичах дотам и надзърнах през решетките на малкото прозорче. Затворничката, изтощена до изнемога жена на средна възраст, лежеше просната по гръб върху нара. Дрот се бе навел над нея, а по пода имаше кръв.
Дрот беше твърде зает, за да извърне глава към мен.
— Ти ли си, Севериън?
— Да. Донесох ти вечерята. Нося и книги за благородната Текла. Мога ли да ти помогна с нещо?
— Тя ще се оправи. Беше си разкъсала превръзките, за да умре от кръвоизлив, но все пак успях да се намеся навреме. Остави таблата на масата. Не успях да раздам храната на останалата част от затворниците. Ще се заемеш ли с това вместо мен? Стига да имаш малко свободно време, разбира се.