Поколебах се. Послушниците нямаха право да се доближават до поверените в ръцете на братството.
— Хайде, моля те. Трябва само да бутнеш таблите им през процепите.
— Донесох и книгите.
— Пъхни и тях през процепа.
Хвърлих един последен поглед на Дрот, който продължаваше да оглежда мъртвешки бледото тяло на жената, после тръгнах по коридора, открих неразнесените табли с храна и се заех да изпълня молбата му. Повечето от затворниците бяха все още достатъчно силни, за да се изправят и сами да поемат храната, която им носех. Няколко не бяха в състояние да го сторят и аз оставих таблите им пред вратата. Дрот щеше да се погрижи по-късно за тях. Имаше няколко жени с благородна осанка, но нито една от тях не ми заприлича на Текла, с други думи на новопристигнала екзалтирана господарка, която се радваше — поне засега — на някои допълнителни привилегии.
Трябваше да се досетя, че ще я открия в последната килия. Подът на килията беше застлан с килим, а самата Текла носеше бяла рокля с широки ръкави вместо обичайните дрипи, с които бяха облечени нашите затворници. Краищата на ръкавите и ръбът на полата бяха леко зацапани, но дрехата й все още издаваше онази елегантност, толкова чужда и непозната за мен, както и за самата килия. Заварих я да бродира на светлината на свещник със сребърен отражател. В първите няколко мига не казах нищо, но тя усети погледа ми. Сигурно е редно да кажа, че не забелязах по лицето й и следа от страх, но в действителност не беше така. Чертите й бяха пропити от ужас, макар и контролиран почти до границата на незабележимото.
— Не се страхувайте — казах аз. — Просто ви нося храната.
Тя кимна и ми благодари, после се изправи и дойде до вратата. Беше по-висока, отколкото бях очаквал, толкова висока, че почти й се налагаше да ходи леко приведена заради сравнително ниския таван на килията. Лицето й, по-скоро изострено, отколкото овално, ми напомни за жената, която бях видял с Водалус в некропола. Може би всичко беше заради прекрасните й теменуженолилави очи, подчертани от синия грим, или пък заради гарвановочерната й коса, която се разделяше ниско над челото. Каквато и да беше причината, аз се влюбих в благородната Текла. Влюбих се мигновено и безусловно, съвсем по момчешки. И тъй като бях все още само едно глупаво момче, дори не си дадох сметка за чувствата си.
Бялата й ръка, студена, леко влажна и почти нереално крехка, докосна моята, докато й подавах таблата с храната.
— Това е обичайната храна — казах й аз. — Мисля, че биха ви осигурили нещо по-добро, стига да помолите за това.
— Ти не носиш маска — отвърна ми тя. — Твоето лице е първото нормално нещо, което виждам, откакто ме затвориха тук.
— Аз съм само послушник. Ще нося маска чак следващата година.
Тя се усмихна. Все едно че пред мен отново се разтвориха вратите на Атриума на времето, отвъд които след зимния мраз ме очакваше топлината на камината. Очите й, бездънни като водоема под кулата на камбанарията, грейнаха ведно с усмивката й.
— Извинете — казах аз. — Не ви чух.
Тя се усмихна отново и склони прекрасното си лице.
— Казах, че съм щастлива, че виждам лицето ти и попитах дали няма да можеш да ми носиш храната и занапред, както и какво е това, което си ми донесъл този път.
— Не. Не, няма да мога. Само днес, тъй като Дрот е зает. — Опитах да си спомня какво съм й донесъл за вечеря, но не успях. Тя беше взела вече таблата и я бе сложила на масичката, където не можех да я видя, тъй като решетките ми пречеха. Накрая казах неуверено: — По-добре изяжте това, което ви донесох. Но мисля, че ако помолите Дрот, той ще ви осигури по-добра храна.
— Няма да се цупя. Винаги са ми правили комплименти за стройната фигура, но истината е, че имам вълчи апетит. — Тя взе таблата и я поднесе към мен, сякаш без моята помощ никога нямаше да се досети дори за една от съставките на вечерята си.
— Това е праз, господарке — казах аз. — Ето, тези зелени парченца. Кафявите са леща. А това е хляб.
— Господарке? Защо са тези официалности? Ти си мой тъмничар, можеш да ме наричаш както си поискаш. — В бездната на очите й просветна весела искрица.
— Не исках да ви обидя — казах аз. — Как предпочитате да ви наричам?
— Наричай ме Текла. Това е името ми. Титлите са церемониални, а това е доста нецеремониална ситуация, не мислиш ли? Иначе сигурно ми се полага екзекуция в пълно съгласие със закона.
— Обикновено е така, за екзалтираните.
— Сигурно ще присъства и някой екзарх, стига да го пуснете тук, долу. Ще носи дреха, извезана отгоре до долу с пурпурни знаци. Вероятно ще дойдат дори няколко — може би Негово преосвещенство Еджино ще е между тях. Сигурен ли си, че това е хляб? — И тя побутна сухия комат с върха на дългия си пръст, сякаш се страхуваше, че може да скочи и да я ухапе.
— Да. Господарката сигурно е яла хляб и преди да дойде тук.
— Не като този. — Тя отчупи малък залък и отхапа от него, бързо и изискано. — Не е чак толкова лош. Значи казваш, че ще ми донесат по-добра храна, ако ги помоля?
— Така мисля, господарке.
— Текла. Помолих за няколко книги, преди два дена, веднага след пристигането ми, но все още не съм ги получила.
— Донесох ги — казах аз, — Веднага се връщам. Изтичах до масата на Дрот, донесох книгите и й подадох най-малката от тях.
— О, чудесно! Други има ли?
— Още три.
Кафявата книга също мина без проблем през процепа, но зелената и голямото издание с гравираните върху корицата оръжия се оказаха твърде широки.
— Дрот ще ви отвори вратата по-късно и ще ви ги даде.
— А ти не можеш ли? Ужасно е да ги гледам през решетките, без дори да мога да ги докосна.
— Аз нямам право дори да ви нося храна. Това е задължение на Дрот.
— И все пак го направи. Освен това, донесъл си книгите лично. Не значи ли това, че трябва да ми ги дадеш?
Можех да поспоря, макар и не особено уверен в гледната си точка, тъй като по принцип тя беше права. Правилото, забраняващо на послушниците да работят в тъмницата, бе измислено, за да бъдат предотвратени евентуални бягства. Все пак това не можех да си представя как тази жена, въпреки стройната си фигура, ще успее да ме отстрани от пътя си, нито пък как ще се измъкне след това, без да бъде забелязана. Отидох до масата на Дрот, който все още се бореше за живота на затворничката, и се върнах с ключовете.
Когато застанах пред нея в килията, след като бях затворил и заключил вратата отвътре, установих, че не мога да кажа нито дума. Поставих книгите на масичката, редом със свещника, таблата с храната и гарафата с вода. Едва успях да ги наредя така, че да се поберат, без да съборя нещо. След като приключих, се изправих и зачаках. Знаех, че трябва да си тръгна веднага, но въпреки това не можех да го сторя.
— Защо не поседнеш?
Седнах на нара, оставяйки стола на нейно разположение.
— Ако това бяха моите покои в Двореца на Сюзерена, щях да ти предложа повече уют. За съжаление, ти никога не си ме навестявал, докато все още живеех там.
Поклатих глава.
— Не мога и да ти предложа нищо. Обичаш ли леща?
— Няма да ям от храната ви, господарке. Скоро ще вечерям, а тази храна няма да стигне за вас.
— Така е. — Тя взе едно парченце праз, после го пусна в устата си така, сякаш просто не знаеше какво друго би могла да направи с него. — А ти какво ще вечеряш?
— Праз с леща, хляб и овнешко месо.
— А, значи инквизиторите ще получат и овнешко месо, в това е цялата разлика? Как е името ти, инквизиторе?
— Севериън. Това няма да ви помогне, господарке. Нищо няма да промените така.
Тя се усмихна.
— Кое няма да промени нищо?
— Дори да се сприятелим, това няма да ви върне свободата. Не бих ви помогнал, дори да бяхте единственият ми приятел в целия свят.
— Не съм си го и помисляла, Севериън.
— Тогава защо си правите труда да говорите с мен?