Тя въздъхна и цялата радост се стопи от лицето й, тъй както слънчевите лъчи изоставят камъка, на който е поискал да се стопли някой скитник.
— А с кого бих могла да говоря освен с теб, Севериън? Може би това е последната ми възможност да си поговоря с някого. Знам какво си мислиш — че ако бяхме в моите покои, не бих ти хвърлила дори и поглед. Но грешиш. Човек не може да говори с всекиго. На света има толкова много хора. Но в деня преди да ме отведат, аз говорих с човека, който държеше поводите на коня ми. Говорих с този мъж, просто защото трябваше да почакам известно време, но въпреки това научих нещо от него, нещо много интересно.
— Повече няма да ме видите. Дрот ще ви носи храната.
— А защо не го правиш ти? Защо не го помолиш да остави това задължение на теб? — Тя хвана ръцете ми. Пръстите бяха студени като лед.
— Ще опитам — промълвих аз.
— Опитай. Моля те, опитай! Кажи му, че искам по-добра храна и ти ще ми я сервираш. Не, почакай! Аз лично ще го помоля. Той на кого е подчинен.
— На учителя Гурлойс.
— Ще кажа на другия. Нали Дрот му беше името? Ще му кажа, че искам да говоря с него. Ти си прав, длъжни са да го направят. Самодържецът може да ме освободи. Те все още не знаят какво да правят с мен. — Очите й проблеснаха.
— Ще кажа на Дрот, че искате да го видите. Когато е по-свободен — рекох аз и се изправих.
— Чакай! Няма ли да ме попиташ защо съм тук?
— Вие знаете защо сте тук — отвърнах й аз и се запътих към вратата. — За да бъдете евентуално измъчвана като всички останали. — Репликата ми беше доста жестока, но аз я изрекох с небрежността на повечето млади хора, които често говорят, без да ги е грижа за казаното. Това си беше самата истина и аз изпитах известно облекчение, че съм го казал, след което завъртях ключа в ключалката.
И преди ни бяха пращали екзалтирани. Често при това. Повечето от тях, като благородната Текла, имаха известна представа какво ги очаква. Но минеха ли няколко дни, без да бъдат подложени на мъчения, надеждите им се пробуждаха отново и те започваха да говорят за своето освобождаване, затова как семейството и приятелите им ще се застъпят за тях и какво точно ще правят, след като се озоват на свобода.
Някои се канеха да се оттеглят в именията си, за да не обременяват повече Двора на Самодържеца с присъствието си. Други смятаха да поведат на север отряд от ланскинети. Накратко, пътуващите братя се наслушваха на всевъзможни истории за непознати места и незнайни провинции, за ловджийски кавалкади и мистерии. Разказите на жените обикновено биваха по-реалистични и в повечето случаи засягаха бившите им високопоставени любовници, които никога нямало да ги забравят и чийто деца благородните дами носели в утробите си.
После някой ден, вместо обичайната порция храна при затворника пристига учителя Гурлойс, следван от трима или четирима пътуващи братя и евентуално от служител, който да води разпита. Исках да предпазя благородната Текла от измамни надежди. Окачих ключовете на Дрот на забития в стената пирон над масата на дежурния и докато минавах покрай килията, където той вече се бе захванал да избърше кръвта от пода, му казах, че знатната дама в съседство желае да говори с него.
На следващия ден бях извикан при учителя Гурлойс. Очаквах, че ще трябва да остана прав както обикновено, с ръце зад гърба, но той ми каза да седна, свали обточената си със злато маска и се наведе към мен с почти приятелски маниер.
— Преди около седмица те изпратих при архиваря — каза учителят.
Кимнах.
— Както разбрах, занесъл си лично поръчаните книги на затворничката. Вярно ли е това?
Аз обясних как точно бе станало всичко.
— Няма нищо нередно в това. Не си мисли, че ще те накажа с допълнителна работа. Ти си вече почти пътуващ брат. На твоята възраст аз вече бях пълномощник по време на разпити. Работата е там, Севериън, че тази затворничка е доста високопоставена. — Гласът му премина в остър шепот. — С много сериозни връзки!
Казах, че разбирам това.
— Не става въпрос за обикновена благородническа фамилия, а за истинска синя кръв. — Той се обърна и след кратко оглеждане на отрупаните лавици зад гърба си, измъкна от тях някакви книга. — Имаш ли представа колко всъщност са родовете на екзалтираните? Тук са описани само онези, които все още съществуват. За пълния списък на отмрелите родове ще е нужна многотомна енциклопедия. Аз лично съм проследил родословното дърво на няколко от тях.
Той се засмя и аз се засмях с него.
— За всеки род е необходима около страница и половина. Тази книга има седемстотин четирийсет и шест страници.
Кимнах, за да покажа, че знам.
— Повечето от тях нямат свои представители в Двора — не могат да си го позволят или просто се страхуват. Става въпрос за малките родове. Могъщите фамилии на екзалтирани са задължени да изпратят свой представител. Самодържецът иска да разполага с наложници, които да са му под ръка, в случай че роднините им решат да кривнат от правия път. Е, Самодържецът не би могъл да поднася едновременно комплименти на около петстотин жени. В полезрението му влизат около двайсет. Останалите се занимават с клюкарстване и танци и не го виждат по-често от веднъж месечно.
Аз попитах (опитвайки се да наподобя възможно най-невъзмутимия си тон) дали Самодържецът спи с всички тези наложници.
Учителят Гурлойс завъртя очи и разтърка брадичка.
— За да бъде спазено благоприличието, благородните дами си намират тъй наречените кайбити — „момичета сенки“. Това са девойки без благороднически произход, които приличат доста на истински екзалтирани. Не знам откъде си ги набавят, но тези момичета трябва да поемат някои от по-специфичните „задължения“ на дамите. Разбира се, те не са чак толкова високи. — Той се засмя отново. — Въпросните „задължения“ биват изпълнявани обикновено в хоризонтално положение, а тогава разликите в ръста не се забелязват особено, нали така. Говори се обаче, че понякога става и обратното — господарките поемат ролята на своите „момичета сенки“. Но настоящият Самодържец, който — трябва да призная — се отнася повече от благосклонно към нашето братство, явно не намира креватните подвизи за особено забавни.
Незнайно защо почувствах облекчение.
— Не знаех нищичко за тези неща. Това е доста интересно, учителю.
Учителят Гурлойс кимна леко в знак на съгласие и поглади корем.
— Някой ден може да ти се наложи да ръководиш нашето братство. Затова трябва да си наясно с тези неща. Когато бях на твоите години, или може би малко по-млад, аз често си фантазирах, че съм от благороднически произход. Някои от нас наистина са.
Думите му ме поразиха. Мисълта, че той и учителят Палемон вероятно познаваха потеклото на всички послушници и на повечето от младите пътуващи братя, ми се стори наистина смущаваща. Та нали те лично бяха одобрявали приемането на всеки един от нас в братството.
— Не знам дали съм благородник или не. Имам физиката на конник и освен това съм малко над средния ръст, въпреки нелекото си детство. Защото, повярвай ми, преди четирийсет години беше далеч по-трудно.
— И аз така съм чувал, учителю.
Той въздъхна с онзи съскащ звук, който понякога издават кожените възглавници, когато седнеш на тях.
— Но с времето осъзнах, че Създателят се е отнесъл благосклонно към мен, като ми е отредил живот и кариера в нашето братство. Не се съмнявам, че съм изживял предишния си живот достойно, както се надявам да изживея и настоящия.
Учителят Гурлойс замълча, а погледът му се спря (както ми се стори) върху купчината с досиетата на затворниците. Накрая, тъкмо когато се канех да го попитам дали мога вече да си вървя, той каза:
— През всичките години, прекарани в братството, не съм чувал нито веднъж за неин член, който да е бил подлаган на мъчения. Не и през последните няколко века.
Опитах се да се включа в разговора като казах, че е по-добре да си жабата, криеща се под камъка, отколкото пеперудата, смачкана от него.
— Ние, членовете на братството, сме нещо повече от жаби, поне така си мисля. Досега в килиите на тъмницата съм виждал стотици екзалтирани, но нито една от дамите не принадлежеше към онзи вътрешен кръг от избраниците на Самодържеца.