— Знаете ли кого е изпратил? — попитах. — Дворецът на Сюзерена би трябвало да е голям почти колкото Цитаделата. Мисля, че е невъзможно някой да не го забележи.
— Напротив, съвсем възможно е. Тъй като не може да бъде лесно разпознат, ти може да си до него и въобще да не разбереш, че си имал това щастие. Освен това за тях не представлява никакъв проблем да наредят на шпионите си да се разхождат по пътищата и да упътват когото трябва в погрешна посока. Шпионите им са буквално навсякъде.
Понечих да я попитам как е възможно Дворецът на Сюзерена (който си представях като бляскав палат с източени кули и огромни зали) да бъде трудно разпознаваем, но Текла вече се беше замислила за нещо друго и поглаждаше гривната си във формата на стилизирано морско чудовище, чийто пипала сякаш се бяха впили в бледата й кожа. Очите на чудовището бяха два ярки смарагда. — Оставиха ми тази гривна, а тя е доста скъпа. От платина е, не от сребро. Наистина странно.
— Тук няма човек, който да може да бъде подкупен.
— Може да бъде продадена в Несус. С парите ще си купя дрехи. Опитаха ли някои от приятелите ми да си уредят свиждане с мен? Знаеш ли нещо по въпроса, Севериън?
Поклатих глава.
— Едва ли биха ми казали.
— Разбирам, но все някой може да е опитал. Знаеш ли, че повечето от обитателите на Двореца на Сюзерена дори не подозират за съществуването на това място? Виждам, че не ми вярваш.
— Искате да кажете, че не са чували за Цитаделата?
— Чували са, разбира се. До някои части от нея е осигурен свободен достъп, пък и е невъзможно човек да не забележи кулите, когато е в южната част на града, независимо от коя страна на Гиол се намира. — Тя удари с ръка по металната стена на килията си. — Но те не знаят за това тук, или по-скоро голяма част от тях не вярват, че все още съществува.
Тя беше прекрасна, прекрасна и благородна, а аз бях нещо по-лошо дори и от роб (така поне гледа на нас простолюдието, което не разбира истинската функция на нашето братство). И все пак, когато определеното време изтече и Дрот почука на вратата, за да ме предупреди, аз бях онзи, който се озова навън сред свежия нощен въздух, а Текла остана долу, сред писъците и стоновете на обречените. (Макар килията й да се намираше на известно разстояние от стълбището, налудничавият смях и нечленоразделните звуци все пак се чуваха, особено след като при нея нямаше никой, с когото да си говори.)
В спалното помещение попитах дали някой не знае имената на пътуващите братя, които учителят Гурлойс е изпратил до Двореца на Сюзерена. Никой не знаеше, но въпросът ми постави началото на оживена дискусия. Макар че никой от нас не бе ходил дотам, нито пък беше говорил с някой, който да е посещавал лично това място, всеки бе чувал по някоя история за него. Повечето от тях разказваха за приказни съкровища — златни съдове, копринени наметала за коне, все неща от този сорт. По-интересни бяха описанията на Самодържеца. Едни твърдяха, че прав бил невероятно висок, други, че седнал бил обикновен на ръст, още че бил стар, че бил млад, че бил жена, облечена като мъж, и тъй нататък. Още по-фантастични бяха разказите за неговия прочут висш сановник отец Инир, който приличал на маймуна и бил най-старият човек на света.
Въображението ни тъкмо се беше развихрило, когато на капака на помещението се почука. Най-младият измежду послушниците го вдигна и оттам се показа Рош, наметнат с обичайния за новия му ранг плащ, под който за мое учудване забелязах цивилни дрехи, които макар да не бяха нищо особено, все пак можеха да минат за нови и модни. Той ми махна с ръка и когато се приближих достатъчно до капака, ми направи знак да го последвам, без да каже нито дума.
След като се бяхме спуснали малко по-надолу по стълбата, той ми каза:
— Май че успях да заблудя малкия. Той не ме познава.
— Трудно би те познал с тези дрехи — казах аз. — Ако си беше облечен както обикновено, сигурно щеше да се сети кой си.
Рош се усмихна доволно.
— Знаеш ли, че се почувствах доста странно, след като почуках по капака? Коя дата трябва да сме днес? Деветнайсети? Това прави почти три седмици. Как вървят нещата при теб?
— Не се оплаквам.
— Като гледам, май си успял да овладееш положението. Еата е първият ти помощник, нали? Той има цели четири години, докато го направят пътуващ, което значи, че ще бъде капитан три години след теб. Добре ще е за него да натрупа известен опит. Сега съжалявам, че ти нямаше тази възможност. Аз ти стоях на пътя, но тогава не го осъзнавах.
— Рош, къде отиваме?
— Ами, първо ще слезем до моята стая, за да се преоблечеш. Сигурно вече нямаш търпение да станеш и ти пътуващ брат, а, Севериън?
Той изстреля последния си въпрос през рамо и изтрополи с бързи стъпки надолу по стълбата, без да изчака отговора ми.
Моите дрехи бяха точно като неговите, макар и с друг цвят и размер. За всеки от нас имаше също шапка и куртка.
— И това няма да ти е излишно, вън е студено и прехвърча сняг — каза той и метна на рамото ми везан шарф. После ми каза да сваля износените си обувки и ми подаде чифт ботуши.
— Но тези ботуши се полагат само на пътуващите! — запротестирах аз. — Не мога да ги нося.
— Хайде, цял куп хора носят черни ботуши. Никой няма да разбере. Стават ли ти?
Бяха ми твърде големи и той ме накара да си обуя още един чифт чорапи.
— Сега, би трябвало кесията да остане у мен, но тъй като не е изключено да се разделим някъде, по-добре ще е да имаш някое и друго асими за всеки случай. — Рош пусна в ръката ми няколко монети. — Готов ли си? Да тръгваме. Искам да се върнем достатъчно рано, за да поспя малко, стига да успеем, разбира се.
Напуснахме кулата и издокарани в непривичните си дрехи подминахме Кулата на вещиците, за да тръгнем по безистена, който водеше до Мартело и оттам до един площад, който наричаха „Разчупения“. Рош се оказа прав, наистина започна да вали. Пухкавите снежинки, големи колкото възглавничката на палеца ми, се спускаха толкова плавно, че ми се стори, че ще минат години, преди да докоснат калдъръма. Нямаше вятър, а наоколо беше тихо. Чувахме само как ботушите ни проскърцват при допира си с мимолетния бял покров на улиците.
— Ти си истински късметлия — каза Рош. — Не знам как си го издействал, но ти благодаря.
— Какво съм издействал?
— Разходката до Икопраксия и жена за всеки от нас. Знам, че знаеш. Учителят Гурлойс ми каза, че вече те е уведомил.
— Бях забравил. Освен това не бях сигурен, че говори сериозно. Пеш ли ще отидем дотам? Трябва да е доста път.
— Разстоянието не е чак толкова голямо, но както вече ти казах, ние си имаме пари за харчене. При Портата на скръбта сигурно ще има фиакри, от онези малки карети, теглени от коне. Почти винаги има. Хората непрекъснато пристигат там или тръгват нанякъде.
За да върви разговорът му казах за онова, което бе споменала благородната Текла — че хората в Двореца на Сюзерена си мислят, че ние не съществуваме.
— Сигурно е така, убеден съм в това. Когато се озовеш в братството, то ти се струва център на света. Но когато пораснеш, малко неочаквано осъзнаваш, че всъщност вселената не се върти около кулата Матачин, а ти самият просто си попаднал случайно в един добре платен и неособено популярен бранш. Въпрос на личен опит. Казвам ти го, защото знам, че няма да се разприказваш.
Три карети вече чакаха още на Разчупения площад, точно както бе казал Рош. Едната от тях явно принадлежеше на някой от екзалтираните, тъй като на вратите й беше гравиран семеен герб, а на каприте стояха слуги, облечени в лъскави ливреи. Другите две карети бяха малки и съвсем обикновени. Двамата кочияши, нахлупили плътно плитките си кожени шапки, се грееха на огъня, който бяха запалили малко по встрани върху павирания тротоар.
Рош махна с ръка и извика. Един от кочияшите се метна на каретата си, плесна с камшика и колелата на возилото затрополяха към нас. След като влязохме вътре, попитах Рош дали той знае кои сме и Рош каза: