Стори ми се непоклатим като дънер. Сблъсъкът ме повали на земята и ми изкара въздуха. Чух го да мърмори някакви проклятия, миг преди да доловя просъскването на изтеглено от канията острие.
— Какво беше това?
— Някой се блъсна в мен. Вече го няма, който и да е бил.
Продължих да лежа на земята, без да помръдвам.
— Запалете фенера — чу се женски глас.
Гласът прозвуча като крясък на чайка, но в него нямаше страх.
Мъжът, с когото току-що се бях сблъскал, отговори:
— Ще ни налетят като глутница диви кучета, мадам.
— И без друго скоро ще се появят, нали Водалус стреля.
— Изстрелът по-скоро ги е сплашил.
С интонация, която поради своята неопитност не можах веднага да разпозная като принадлежаща на екзалтиран, мъжът додаде:
— Трябваше да го взема със себе си. Ще ни е необходим срещу хора като тези.
Сега беше доста по-близо и миг по-късно, го видях през мъглата — висок, строен, гологлав, застанал до по-едрия мъж, с когото се бях сблъскал. Загърната в черно, третата фигура очевидно беше на жена. Макар да бях останал без дъх и краката ми да бяха омекнали, аз все пак успях да се изтърколя зад постамента на един паметник. След като се усетих в безопасност, отново надзърнах.
Очите ми започваха да привикват с полумрака. Вече можех да различа овалното лице на жената, както и да установя, че е висока почти колкото стройния мъж, когото бяха нарекли Водалус. Едрият мъжага беше изчезнал, но скоро чух гласа му.
— Още въже.
Стори ми се, че е на не повече от две-три стъпки от мястото, където бях паднал първоначално, но той самият бе изчезнал, като вода, изсипана в пясък. После видях нещо тъмно, трябва да е била шапката му, да помръдва до краката на стройния мъж и се досетих къде всъщност се бе дянал здравенякът — там явно имаше дупка и той се бе спуснал в нея.
— Как е тя? — попита жената.
— Свежа като цвете, мадам. Въобще не се е вмирисала. Нищо, за което да се притесняваме. — И той изскочи от дупката далеч по-чевръсто, отколкото можех да предположа. — Сега ми подайте единия край и хванете другия, сеньор. Ще я измъкнем като морков.
Жената каза нещо, което не можах да разбера, а стройният мъж й отговори:
— Не е нужно да идваш, Теа. Какво ще си кажат другите, ако аз не поема никакъв риск?
Двамата със здравеняка се напънаха, изпъшкаха и в краката им се появи нещо бяло. Двамата се наведоха, за да го вдигнат. В този миг мъглата се разнесе и един зеленикав лунен лъч освети тримата като с докосването на сияен магически жезъл. Пред тях лежеше трупът на жена. Тъмната й коса се бе разпиляла в безпорядък върху бледото лице. Беше облечена с дълга рокля от някаква светла материя.
— Видяхте ли! — възкликна мъжагата. — Точно както ви казах, сеньор. Мадам, обзалагам се, че й няма нищо. Сега трябва само да я прехвърлим през стената.
Последната му дума се сля с нечий вик. Трима от доброволците се задаваха по пътеката.
— Задръжте ги, сеньор — изпъшка едрият мъж, докато мяташе тялото на ралото си. — Аз ще се погрижа за останалото и ще отведа мадам в безопасност.
— Вземи го — каза Водалус.
Луната се отрази в дулото на пистолет.
Едрият мъж ахна при вида му.
— Никога не съм използвал нещо такова, сеньор…
— Вземи го, може да ти потрябва. — Водалус се наведе и когато се изправи, държеше нещо, подобно на тояга. Последва звук от търкането на метал в дърво и в ръката на Водалус проблесна дълго острие.
Без да се колебае нито за миг, жената грабна пистолета от здравеняка и двамата отстъпиха заднешком в мъглата.
Доброволците се поколебаха за миг. После единият мина вдясно, другият вляво, а третият остана в центъра, за да могат да атакуват едновременно от три страни. Мъжът, който остана на пътеката, посипана сякаш с натрошени кости, стискаше пика, а другият имаше брадва.
Третият се оказа предводителят на доброволците, който бе говорил с Дрот при портата.
— Кой си ти? — извика той на Водалус. И каква сила, в името на Еребус, ти дава правото да идваш тук и да оскверняваш гробовете?
Водалус не му отговори, но върхът на меча му фиксира тримата един по един като око на хищник.
— Трима сме, ще се справим с него — изръмжа предводителят.
Въпреки това тримата запристъпваха колебливо и още преди да успеят да се приближат достатъчно, Водалус скочи към тях. Видях как острието му просветна на бледата светлина и чух как срещна върха на пиката с металическо проскърцване, като че ли стоманена змия се размърда в железен пън. Собственикът на пиката извика и отскочи назад. Водалус също чевръсто отстъпи, вероятно за да не позволи на някой от другите да му мине в гръб, после изглежда изгуби равновесие и падна.
Всичко това ставаше в призрачна мъгла. Видях всичко, но през повечето време едва различавах силуетите на мъжете. Нещо в това, което се разиграваше пред мен, дълбоко ме трогна. Може би искреното желание на Водалус да умре, но да спаси жената. Възхитих се на смелостта му. Много пъти след това, застанал върху паянтовата платформа в центъра на някое търговско селище, с Терминус Ест, опрян пред мен, и нещастника, коленичил в краката ми, долавях съскащата омраза на тълпата и още по-неприятното възхищение на онези, които намират сатанинска наслада в чуждите страдания и смърт, спомнях си за Водалус, вдигах острието и почти си представях, че нанасям удара си заради него.
Той се препъна, както споменах. За миг ми се стори, че животът ми се слива с неговия.
Мъжът с брадвата отстъпи, а предводителят им протегна дългия си нож и направи крачка напред. Вече се бях изправил и следях схватката иззад рамото на надгробния ангел. Видях как ножът политна надолу, Водалус се претърколи встрани и оръжието потъна до дръжката в пръстта само на педя от тялото му. Той се опита да замахне с меча си, но не можа да намери опора, за да го стори. Предводителят на доброволците вместо да отстъпи, заряза ножа и се вкопчи в него. Двамата бяха на ръба на изровения гроб. Вероятно Водалус се бе препънал в купчината прясна изкопана пръст.
Вторият доброволец вдигна брадвата си, после се поколеба. Предводителят им беше много близо. Той ги заобиколи, за да си осигури възможност за удар, докато накрая се озова на не повече от крачка от мястото, където се бях скрил. В този миг Водалус измъкна ножа от пръстта и го заби в гърлото на противника си. Брадвата се вдигна за удар. Тогава аз сграбчих дръжката й, без дори да се замисля, и за миг се озовавах в центъра на схватката.
Най-неочаквано всичко приключи. Доброволецът, чието смъртоносно оръжие бях възпрял, беше мъртъв. Предводителят на доброволците се гърчеше в краката ни. Третият мъж беше изчезнал, а пиката му лежеше на пътеката. Водалус измъкна от тревата черната, подобна на обгорено дърво кания, и прибра меча си в нея.
— Кой си ти?
— Севериън. Инквизитор съм. Всъщност съм послушник на инквизиторите, сеньор. От Ордена на търсещите истина и покаяние.
— Вземи. — Той сложи нещо в дланта ми.
Беше малка монета, толкова гладка, че отначало ми се стори омазнена. Стиснах я в юмрука си и не помръднах от ръба на гроба, докато той се отдалечаваше в мрака. Мъглата го погълна и няколко мига по-късно над главата ми се разнесе свистенето на сребрист летателен апарат, заострен като наконечника на стрела.
Ножът бе изпаднал от гърлото на мъртвеца. Може би той го бе измъкнал сам в агонията си. Когато се наведох, за да го взема, открих, че монетата е все още в ръката ми и я пуснах в джоба си.
Ние смятаме, че сами създаваме символите. Истината е, че те създават нас. Ние сме техни творения, оформени под натиска на тяхното твърдо, съзидателно острие. След като положат клетва, войниците получават монета — асими с гравирания профил на Самодържеца. Приемат ли тази монета, те приемат задълженията и бремето на воинския живот. От този миг нататък те са войници, макар все още да не могат да боравят с оръжие. Тогава не знаех това. Напълно погрешно е убеждението, че ни влияят само неща, за които знаем предварително. Да вярваш в нещо подобно, е като да вярваш в най-долнопробната и основана на суеверия магия. Бъдещият магьосник вярва в силата на чистото познание. Хората на логиката смятат, че нещата действат или от само себе си, или въобще не действат.