— Не, не съм. — Знаех, че някои от момчетата, които се бояха от мен, вече ме бяха надминали по сила.
— Много силен. Не си ли достатъчно силен, за да пречупиш реалността в ръцете си поне за малко?
— Какво искаш да кажеш?
— Слабите хора вярват в онова, което им се втълпи. Силните сами избират своето верую и го превръщат в реалност. Какво е Самодържецът, ако не човек, който вярва, че именно той е самодържец, при това достатъчно силно, за да накара и останалите да повярват в същото?
— Ти не си благородната Текла — повторих аз.
— Но не разбираш ли, че тя също не е? Благородната Текла, която се съмнявам, че някога си… Не, виждам, че греша. Бил ли си някога в Двореца на Сюзерена?
Бе обхванала дясната ми ръка с малките си, топли длани. Поклатих глава.
— Някои от затворниците твърдят, че са били. Винаги ми е забавно да ги слушам.
— А те били ли са там? Наистина?
Тя сви рамене.
— Исках само да кажа, че благородната Текла не е благородната Текла. Не и онази благородна Текла, която обитава съзнанието ти, единствената благородна Текла, която означава нещо за теб. Аз също не съм. Каква тогава е разликата между нас двете?
— Изглежда никаква.
Докато се събличах, добавих:
— И все пак всички ние се опитваме да разберем кое е истинското. Защо? Може би защото недостижимото ни влече. Хирофантите казват, че това е единствената истина.
Тя целуна бедрата ми, осъзнала, че е спечелила.
— Ти готов ли си да го откриеш? Не забравяй, че трябва да си облечен. Иначе ще те дадат на инквизиторите. Това едва ли ще ти хареса.
— Едва ли — казах аз и обхванах главата й с ръце.
10
ПОСЛЕДНАТА ГОДИНА
Явно учителят Гурлойс бе решил, че трябва да посещавам тази къща често, за да не се увлека прекалено по Текла, но аз давах всеки път парите на Рош и не се върнах никога повече там. Болката се бе оказала твърде сладка, а сладостта твърде болезнена. Изплаших се, че това усещане би могло да ме промени твърде много.
Освен това, малко преди двамата с Рош да напуснем къщата, белокосият мъж, уловил погледа ми, измъкна от пазвата си малък златен съд с формата на фалус. Домакинът на Лазурния дом ми се усмихна и тъй като в усмивката му не долових нищо друго освен приятелство, тя доста ме изплаши.
Изминаха няколко дни, преди да успея да отърся мислите си за Текла от някои впечатления, които беше прибавила към тях лъже. Теклата, която ме бе посветила в извечната игра между двата пола. Все пак не мисля, че посещението ми в Лазурния дом предизвика ефект, противоположен на този, който учителят Гурлойс бе възнамерявал да постигне върху мен. След като се бях насладил свободно на тази жена, макар и с помощта на въображението си, аз наистина не чувствах някакво страстно влечение към нея. Но едновременно с това, неизвестно как, в мен се бе пробудило ново желание — да опозная по-отблизо онзи древен свят на познанието и привилегиите, който Текла олицетворяваше.
Книгите, които й бях занесъл, се превърнаха в мой университет, а Текла — в мой мъдър наставник. Аз не съм образован човек. От учителя Палемон съм се научил да чета и да пиша, да смятам, както и на няколко прости факта за реалния свят и за основополагащите принципи. И ако образованите люде понякога са ме смятали ако не за равен, то поне за събеседник, с който не са си загубили времето, заслугата за това принадлежи изцяло на Текла. На онази Текла, която помня, на Текла от моите мисли и на четирите книги.
Няма да ви разказвам какво точно съм прочел в тези книги, нито пък ще ви описвам разговорите си с Текла — за да си припомня дори малка част от тях, ще ми е необходима поне една нощ. Навън снегът засипваше Стария двор, а аз излизах всяка вечер от тъмницата, изпаднал сякаш в транс. Вглеждах се замислено в следите, които оставях в снега, и в играта на сянката си. През онази зима Текла бе тъжна, но все пак й беше приятно да ме води чрез разказите си по пътеките на миналото, населени от великите дела и подвизите на забравени герои.
Пролетта дойде, а с нея и безбройните пурпурни и бели лилии, които окичиха некропола. Аз й занесох от тях, а тя каза, че цветята сигурно са наболи тук-там, също като първите косъмчета по брадата ми, но още на следващия ден ми се извини и отбеляза, че вече спокойно мога да се нарека мъж. Като че ли по-топлото време и букетите, които й носех, леко повдигнаха настроението й. Докато проследявахме родословията на старите екзалтирани фамилии, Текла вмъкваше разкази за свои приятелки от тези фамилии, за техните бракове — добри или несполучливи, за това как една за малко не заменила свободата си за полусрутена крепост, а друга, с която били играли като малки на кукли, сега била господарка на стотици хиляди поданици.
— Знаеш ли, Севериън, не е изключено вече да има нов самодържец, а може би дори и друга форма на управление. Нещата могат да останат непроменени дълго, но не завинаги.
— Познанията ми за двора са бедни, господарке.
— И колкото по-малко знаеш за него, толкова по-щастлив ще бъдеш. — Тя замълча за миг, а прекрасните и зъби гризнаха леко долната й устна. — Когато майка ми била бременна, слугите й я занесли до Пророческия извор, за който се твърди, че разкрива бъдещето. Във видението, което й се явило, тя ме видяла седнала на трон. Теа винаги ми е завиждала за това. И все пак, Самодържецът…
— Да?
— По-добре ще е, ако не казвам много. Самодържецът не е като другите хора. Независимо какво ти говоря понякога, в цял Ърт няма друг като него.
— Знам това.
— Значи знаеш достатъчно. Ето — тя ми подаде разтворената кафява книга, — тук се казва — „Според Талелаус Велики демокрацията — което значи „народът“ — трябва да бъде управлявана от превъзхождаща я личност, а Йерерих Мъдри твърди, че простолюдието никога няма да приеме напълно господството на човек, който не произхожда от него. И все пак и двамата са били наричани съвършени владетели.“
Не разбрах за какво намеква и затова не казах нищо.
— Никой не знае какво точно ще предприеме Самодържецът, това е изводът, който се налага. Отец Инир също. Когато за пръв път се появих в двора, бях още много млада, някой ми каза, като че ли споделяше с мен огромна тайна, че всъщност именно отец Инир определя политиката на държавата. След като прекарах две години там, един мъж, толкова високопоставен, че не мога да ти спомена дори името му, пък ми каза, че всъщност Самодържецът управлява, макар понякога да изглежда, че отец Инир дърпа конците. А миналата година една жена, на чиято преценка имам повече доверие от тази на който и да е мъж, сподели с мен, че нито едното, нито другото твърдение е абсолютно вярно и тъй като и Самодържецът и отец Инир са неразгадаеми като океанските дълбини, никой никога не е съвсем наясно дали едно решение е взето от единия или от другия. Смятах, че това е едно наистина мъдро заключение, докато накрая не осъзнах, че тя всъщност бе повторила онова, което сама й бях казала преди година и половина. — Текла замълча и полегна на нара с и, а черната й коса се разпиля по възглавницата.
— Е — казах аз, — поне сте била права, като сте се доверила на преценката на тази жена. Тя явно е направила извода си, опирайки се на достоверен източник.
Текла сякаш не ме чу и прошепна:
— Но това е самата истина, Севериън. Никой не може да предположи какво биха направили те. Могат да ме освободят още утре. Това е напълно възможно. Вече трябва да са узнали, че съм тук. Не ме гледай така. Моите приятели ще говорят с отец Инир. Може би дори ще успеят по някакъв начин да споменат на Самодържеца за мен. Ти знаеш защо ме доведоха тук, нали?
— Нещо във връзка със сестра ви.
— Доведената ми сестра Теа е с Водалус. Казват, че му била любовница и аз мисля, че не е невъзможно.
Спомних за красивата жена, която бях видял на стълбището в Лазурния дом и казах:
— Мисля, че веднъж съм виждал сестра ви. В некропола. С нея имаше един екзалтиран, който носеше меч и беше много красив. Разбрах, че бил Водалус. Жената имаше сърцевидно лице, а гласът й ми прозвуча като гукането на гълъбица. Дали е била тя?