— Вероятно да. Искат от нея да предаде Водалус, за да ме спаси, но тя няма да го направи. Но защо да не ме пуснат, след като разберат, че е така?
Аз й отговорих нещо, а тя се засмя и каза:
— Ти си толкова интелигентен, Севериън. След като станеш пътуващ брат, сигурно ще се прочуеш като най-великия инквизитор на всички времена. Страшничка мисъл.
— Останал съм с впечатлението, че разговорите на такива теми ви доставят удоволствие, господарке.
— Сега вече да. След като знам, че мога да изляза оттук. Може и да ти се стори странно, но докато бях на свобода, рядко обръщах някакво внимание на метафизиката. Вместо това предпочитах да танцувам и да ходя на лов. Знанията, на които ти така се възхищаваш, съм придобила като дете под надзора на моя наставник и под страх от бой с пръчка.
— Бихме могли да не говорим за подобни неща, господарке, ако така предпочитате.
Тя се изправи и зарови лицето си в букета, който й бях донесъл.
— Цветята са най-добрите учебници по теология, Севериън. Красиво ли беше в некропола, когато ги набра? Не си ги събрал от гробовете, нали? Нали не са мъртви цветя, донесени от някой друг?
— Не. Тези цветя са били засадени преди много години. Разцъфват всяка пролет.
От малкото прозорче на вратата долетя гласът на Дрот:
— Боя се, че…
Аз станах.
— Мислиш ли, че ще я видиш отново? Благородната Теа, моята сестра?
— Едва ли, господарке.
— Но ако все пак я видиш, нали ще й кажеш за мен? Може да не са успели да се свържат с нея. Така няма да извършиш предателство, по-скоро ще направиш нещо в името на Самодържеца.
— Ще й кажа, господарке.
Вече прекрачвах прага на килията.
— Знам, че тя няма да предаде Водалус, но е възможно да се постигне някакъв компромис.
Дрот затвори вратата и превъртя ключа. Естествено, беше ми направило впечатление това, че Текла дори не попита какво са правили сестра й и Водалус в такова древно и забравено (за хора като тях) място, каквото е нашият некропол. Коридорът, с неговите редици от метални врати и студени, влажни стени, ми се стори твърде мрачен след килията, осветена с мъждива лампа. Дрот започна да ми разказва за малкия поход, който бяха направили с Рош до една яма с лъвове, надолу по течение на Гиол. Едва дочух през думите му как Текла извика след нас: „Припомни й как заедно ушихме куклата Жозефа.“
Лилиите повехнаха и на тяхно място разцъфнаха тъмните мъртвешки рози. Набрах и от тях и ги занесох на Текла. Тя погледна пурпурните им цветове. Усмихна се и изрецитира:
„Ето я Розата благословена, но не и целомъдрена, защото ароматът, който пръска, не е ароматът на рози“
— Ако мирисът им не ви харесва, господарке…
— Не, напротив. Толкова е омаен. Просто ми напомни за нещо, което съм чувала от баба си. Като момиче тя е била прочута, поне така твърдеше, и когато умряла, децата й напявали това стихче. Всъщност си мисля, че то е доста по-старо. Изворът му се губи като началото на всички добри и лоши неща. Казват, че мъжете жадували страстно жените, Севериън. Защо тогава ги презират, след като вече ги притежават?
— Не мисля, че това важи за всички мъже, господарке.
— Тази прекрасна роза се е отдала и след това е изтърпяла такива болезнени подигравки, че скоро мечтите й ще се превърнат в пепел заедно с гладката й плът. Ела, седни до мен.
Изпълних желанието й. Тя плъзна ръката си под оръфаната яка на ризата ми и после бавно я прокара по главата ми. Опитах да се възпротивя, но не можах да устоя на изкушението.
— От какво се срамуваш? Не си жена, за да криеш гърдите си. Никога не съм виждала толкова бяла кожа, съчетана с толкова тъмна коса. Мислиш ли, че моята е бяла?
— Много бяла, господарке.
— Другите също мислят така. И все пак е по-матова от твоята. Като станеш инквизитор, ще трябва да се пазиш от слънцето, Севериън. Може ужасно да изгориш.
Косата й, която тя обикновено държеше разпусната, през онзи ден беше прибрана и обгръщаше главата и като тъмен ореол. Никога преди не ми бе напомняла така силно за сестра си Теа. Обзе ме толкова силно желание, че чак ми прималя. Сякаш кръвта ми бликаше върху пода от някаква дълбока рана. С всеки удар на сърцето си се чувствах все по-слаб и по-слаб.
— Защо чукаш по вратата ми? — Усмивката й ми каза, че тя знае.
— Трябва да вървя.
— По-добре си облечи ризата, преди да излезеш. Нали не искаш приятелят ти да те види така?
Още същата нощ, макар да знаех, че е безсмислено, отидох до некропола и прекарах няколко часа, обикаляйки между надгробните плочи и параклиса. На следващата нощ отново отидох там, на по-следващата също. В нощта на четвъртия ден Рош ме заведе в града и в една кръчма чух някой да споменава, че Водалус бил далеч на север, криел се сред заснежените гори и нападал тамошните имения.
Дните минаваха. Текла вече се бе убедила, че след като толкова дълго не са я подложили на мъчения, то най-вероятно няма да го сторят никога. Тя поиска да й донесат материали за писане и рисуване и направи план на вила, която смяташе да построи на брега на езерото Диутурна — най-отдалечената и, както се говореше, най-красивата част от владенията на Самодържеца. Аз пък водех послушниците на групички до реката, за да ги уча да плуват, но така и не посмях повече да се гмурна надълбоко.
Тогава, най-неочаквано както ми се стори, времето стана твърде студено за плуване. Една сутрин на протритите плочи на Стария двор се появи скреж, а на вечеря ни сервираха прясно свинско месо — сигурен знак, че студът е достигнал хълмовете над града. През същия ден учителят Гурлойс и учителят Палемон ме повикаха при себе си.
— Вече от няколко различни места, на които сме те пращали по работа, те похвалиха, Севериън, а и послушничеството ти е към края си — каза учителят Гурлойс.
А учителят Палемон добави почти шепнешком:
— Момчешките години са вече зад гърба ти. Очаква те твоят живот като мъж. — Гласът му беше развълнуван.
— Точно така — продължи учителят Гурлойс. — Празникът на нашата покровителка наближава. Предполагам, че си мислил за това.
Кимнах.
— Еата ще стане капитан след мен.
— А ти?
Не разбрах за какво ми намекваше учителят. Той явно разбра това и ме попита приятелски:
— Какъв ще станеш, Севериън? Инквизитор? Знаеш, че можеш да напуснеш братството, ако така предпочиташ.
Отговорих му твърдо — макар да бях шокиран от самото споменаване на тази възможност, — че и през ум не ми е минавало нещо подобно. Това си беше чиста лъжа. Като всеки послушник и аз знаех отлично, че нито един от нас не е свързан окончателно с братството, преди да достигне своята зрялост и да вземе решение. Макар да обичах братството, едновременно с това го мразех. Не заради страданията, които членовете на братството причиняваха на затворниците, някои от които вероятно бяха невинни или пък бяха наказани твърде жестоко за делата си. Не. Просто нашата работа ми се струваше безполезна, обслужваща власт, която беше не само неефективна, но и някак илюзорна. Не знам как по-добре да изразя чувствата си към братството освен като кажа, че го мразех заради гладуването и мизерията, обичах го, защото беше моят дом, обичах го и го мразех, тъй като беше част от стария свят, не притежаваше реална власт и въпреки това изглеждаше вечно.
Разбира се, не споделих нито една от тези мисли с учителя Палемон, както може би щях да направя, ако в стаята не беше учителят Гурлойс.
— Независимо дали си обмислял или не възможността да ни напуснеш — каза учителят Палемон, — тя все пак съществува. Повечето биха казали, че само глупак би се отказал да стане пътуващ брат, след като вече е изтърпял лишенията на послушничеството. И все пак ти може да го направиш, ако това е твоето желание.
— Къде бих могъл да отида? — Именно тази беше главната причина да искам да остана, макар да не можех да им го заявя направо. Знаех, че отвъд стените на Цитаделата и дори отвъд стените на кулата Матачин ме очаква един необятен свят, но не можех да си представя как бих могъл да намеря своето място в него. Изправен пред възможността да избирам между робството и безсмислената свобода, побързах да добавя: „Израснал съм в това братство“, от страх, че могат да отговорят на въпроса ми.