Утринта вече преваляше, когато чух по коридора да отекват отново стъпки. Откъм площадката на стълбището се зададоха двама войници в люспести ризници, един анагност — църковен четец, учителят Гурлойс и една млада жена. Учителят ме попита дали имам празна килия и аз му описах набързо с какво разполагаме.
— Настани тази затворничка. Вече съм сложил подписа си за нея.
Кимнах и стиснах момичето за ръката, а войниците я пуснаха и се обърнаха на пети като марионетки.
Сатенената й рокля (вече изцапана и скъсана на няколко места) показваше, че затворничката принадлежи към класата на първенците. Една обикновена, дори и заможна гражданка едва ли щеше да бъде облечена в дреха с толкова изкусна изработка, а простолюдието не можеше да си позволи да се облича в сатен. Четецът се опита да ни последва по коридора, но учителят Гурлойс го спря. Чух метални налчета на войниците да потракват в пълен унисон, отдалечавайки се нагоре по стълбите.
— Ще ме вкарат ли… — В гласа й се долавяше ужасена, почти истерична нотка. Ще ме вкарат ли в залата за разпити?
Тя се вкопчи в ръката ми, сякаш бях неин баща или любим.
— Да, мадам.
— Откъде знаете?
— Така става с всички, доведени тук, мадам.
— Всички ли? Нима никой не бива освободен?
— И това се случва понякога.
— Тогава може да се случи и с мен, нали? — Надеждата в гласа й извика в съзнанието ми образа на цвете, поникнало на сянка.
— Възможно е, но е малко вероятно.
— Не искате ли да знаете какво съм направила?
— Не — казах аз.
Оказа се, че килията до тази на Текла е свободна. За миг се замислих дали да не затворя жената там. Така двете щяха да могат да си говорят през прозорчетата на вратите. Но нейните въпроси и тракането на ключалката сигурно щяха да събудят Текла. И все пак реших да го направя — компанията вероятно си струваше Текла да жертва малко от съня си.
— Бях сгодена за един офицер, но открих, че той издържа някаква блудница. Тогава платих на няколко главореза, за да подпалят бордея на онази мръсница. В пожара изгорял един пухен дюшек, малко мебели и няколко рокли. Нима това е престъпление, за което би трябвало да бъда измъчвана?
— Не знам, мадам.
— Казвам се Марселина. А вие?
Завъртях ключа на килията й, докато се чудех дали да й отговоря. Текла, която чух да се размърдва, сигурно и без друго щеше да й каже името ми.
— Севериън.
— И си изкарвате хляба като трошите кости? Сигурно така спите по-спокойно.
Широко разтворените, развълнувани очи на Текла се появиха на прозорчето.
— Кой е с теб, Севериън?
— Нова затворничка, господарке.
— Жена? Всъщност и сама разбрах, че е жена, нали чух гласа й. От Двореца на Сюзерена ли идва?
— Не, господарке.
Спрях Марселина пред вратата на Текла, тъй като не знаех колко време ще мине, преди двете да успеят да се видят една друга.
— Друга жена? Това не е ли необичайно? Колко жени има тук, Севериън?
— Осем на този етаж, господарке.
— Предполагам, че обикновено са повече.
— Рядко са повече от четири, господарке.
— Колко време ще остана тук? — попита Марселина.
— Няма да е задълго. Малко остават тук дълго време, мадам.
— На мен ми казаха, че ще ме освободят. Той също знае — каза Текла с необичайно сух тон.
Новата затворничка на братството се вгледа с нескрит интерес в лицето на Текла.
— Наистина ли ще ви освободят, господарке? — попита тя.
— Той ще ви каже. Той предаваше моите писма. Нали, Севериън? Вече от няколко дни се сбогува с мен. Наистина е много мило момче, по свой си начин.
— Трябва да влезете в килията си, мадам — казах аз.
— После можете да продължите да си говорите, ако желаете.
След като разнесох обяда на затворниците, се почувствах малко по-добре. Дрот ме срещна на стълбите и ми предложи да си почина.
— От маската е — казах му аз. — Изглеждам ти странно, защото не си свикнал да ме гледаш с маска.
— Виждам очите ти и това ми е достатъчно. Ти не може ли да разпознаеш всеки от братята само по очите и да се досетиш дали е ядосан, или е в добро настроение? Трябва да си починеш.
Казах му, че първо трябва да свърша нещо и отидох до кабинета на учителя Гурлойс. Оказа се, че го няма, точно както се бях надявал. Сред документите открих нещо, за което, без да знам защо, бях сигурен, че ще е там — заповедта Текла да бъде подложена на изтезания.
Вече не можех да заспя. Вместо това отидох за последен път, както се оказа след това, до гробницата, в която бях играл като момче. Погребалната бронзова статуя беше помътняла и няколко сухи листа се бяха промъкнали през открехната врата. Всичко друго си беше същото. Бях споменал веднъж на Текла за това място и сега си я представих там с мен. Уж беше избягала с моя помощ и аз й обяснявах как в гробницата няма да я открие никой, как ще й нося храна и как по-късно, когато престанат да я търсят, ще й помогна да се качи на някоя търговска ладия, с която да се спусне незабелязано по лъкатушещото течение на Гиол до морето.
Ако бях чак такъв герой като тези, за които бях чел в старите любовни саги, сигурно щях да я освободя още същата вечер, като приспя или обезвредя със сила някой от братята. Но аз не бях, нямах приспивателно, а единственото ми оръжие беше един нож, откраднат от кухнята. Благородната Текла бе казала, че съм „много мило момче“ и една част от мен ми нашепваше, че дори да успеех въпреки нищожните шансове, аз щях все пак да си остана просто едно много мило момче. По онова време все още си мислех, че това има някакво значение.
На следващата сутрин учителят Гурлойс ми заповяда да му асистирам при изпълнението на изтезанията. С нас дойде и Рош.
Отключих килията й. Отначало тя не разбра защо сме дошли и попита дали има посетител или е дошла заповед за освобождаването й.
Още преди да отворим вратата на стаята за изтезания, Текла осъзна какво й предстои. Много мъже припадат пред тази врата, но тя се овладя. Учителят Гурлойс я попита учтиво дали желае да й бъде разяснено предназначението на различните механизми.
— Имате предвид само тези, които ще използвате върху мен? — Гласът й трепна леко, но не премина в хлипане.
— Не, всички механизми, които ви се сторят интересни. Някои от тях са толкова стари, че вече почти не се употребяват.
Текла се огледа, преди да отговори. Изпитната зала — нашето работно помещение — не е разделена на килии. От пода до тавана, подобно на колони, се извисяват цилиндрите на древни двигатели, а между тях са разположени всевъзможните инструменти и уреди на нашия мистериозен занаят.
— Механизмът, който ще използвате в моя случай… и той ли е много стар?
— Той е най-свещеният от всички — отвърна й учителят Гурлойс. После изчака Текла да каже още нещо, но тъй като тя не промълви и дума повече, продължи с представянето на механизмите. — Хвърчилото вероятно ви е познато, всички са чували за него. Механизмът зад него, ето там… Ако се приближите още малко, ще го видите по-добре… този механизъм наричаме „Апаратус“. Предназначен е за изписването на всевъзможни букви, думи или знаци върху плътта на затворника. Рядко го използваме. Преди е стоял в Стария двор, но вещиците се оплаквали и кастеланите ни заставили да го пренесем тук. Това е било преди около век.