— Кой са тези вещици?
— Боя се, че не разполагаме с време за подобни отклонения. Севериън би могъл да ви разкаже за тях, след като се върнете в килията си.
Тя ме погледна, сякаш искаше да ме попита „Наистина ли ще мога да се върна там?“, а аз се възползвах от факта, че учителят не ме вижда, и стиснах ледената й ръка.
— Ето там…
— Чакайте. Имам ли някакъв избор? Има ли някакъв начин да ви убедя да… направите едно нещо вместо друго?
Гласът й беше все още твърд, но по-слаб от преди.
Гурлойс поклати глава.
— Ние нямаме думата по въпроса, господарке. Вие също. Изпълняваме нарежданията, които сме получили, не правим нищо в повече, не спестяваме нищо и не променяме нищо. — Смутен, той прочисти гърлото си. — Следващият механизъм е интересен, струва ми се. Наричаме го „Огърлицата на Алуин“. Затворникът бива прикрепен към стола, а към плаващата кост на гърдите му бива нагласен един много чувствителен показалец. Оттук нататък всеки път, когато си поеме въздух, веригата около врата му се затяга, което означава, че колкото по-често си поема дъх, толкова по-трудно става дишането му. На теория това може да продължи вечно, с много малки вдишвания и съвсем леко затягане на веригата.
— Колко ужасно. А какво е това отзад? Онази плетеница от кабели и голямото стъклено кълбо над масата?
— О! — възкликна учителят Гурлойс. — Наричаме го „Новаторът“. Обектът ляга ето тук. Легнете, ако обичате, господарке.
Текла замръзна за миг на мястото си. Тя беше по-висока и от трима ни, но страхът правеше ръста й да изглежда незначителен.
— Ако не легнете доброволно — продължи учителят Гурлойс, — пътуващите братя ще трябва да ви принудят със сила да го сторите. Това не би ви харесало, нали, господарке?
— Мислех си, че ще ми покажете всички механизми? — прошепна Текла.
— Само докато попитате за този тук, господарке. За нас е по-добре мозъкът на затворника да е зает с нещо друго. Сега легнете, ако обичате. Повече няма да ви моля.
Тя легна веднага, бързо и грациозно, точно по начина, по който я бях виждал толкова пъти да се отпуска върху нара си. Коланите, с които двамата с Рощ я привързахме към масата, бяха толкова стари и износени, че се замислих дали ще я удържат.
Трябваше да разгънем няколко кабела от единия до другия край на изпитната зала и да нагласим реостатите и магнитните регулатори на приспособлението. Старинните датчици светнаха по контролния панел като кървавочервени очи и помещението се изпълни със звук, подобен на жуженето на гигантско насекомо. Древният двигател на кулата оживя за броени секунди. Един от висящите свободно кабели пропука няколко пъти и около бронзовия му накрайник се появи синкаво сияние.
— „Мълнията“ — каза учителят Гурлойс, докато наместваше кабела на нужното място. Имаше и друго наименование, но съм го забравил. Както и да е. Накратко, „Новаторът“ се задейства от мълния. Това, разбира се, не означава, че ще бъдете ударена от мълния, господарке. Просто механизмът се задейства от нея.
— Севериън, натисни онази ръчка и я задръж, докато тази игла дойде дотук. — Един от кабелите, който само преди миг беше студен като змия, вече се бе затоплил.
— Какво причинява?
— Не бих могъл да опиша усещането, господарке. Видите ли, аз лично не съм го изпитвал никога. — Пръстът на Гурлойс натисна едно копче и ярка светлина, която обезцвети всичко в обсега си, окъпа тялото на Текла. Тя изкрещя. През целия си живот съм слушал крясъци, но този беше най-болезненият, макар и далеч не най-силният. Стори ми се, че продължи безкрайно.
Когато светлината изгасна тя беше вече в безсъзнание. Очите й бяха отворени, втренчени нагоре, но тя изглежда не виждаше ръката ми, нито пък усети докосването ми. Дишането й беше немощно и забързано.
— Ще изчакаме ли, докато отново е в състояние да върви? — попита Рош.
Видно беше, че носенето на толкова висока ясена му се е сторило непосилно.
— Вдигнете я веднага — каза учителят Гурлойс и ние я изнесохме от залата.
След като свърших работата си за деня, отидох до килията й, за да я видя. Текла беше в пълно съзнание, макар да не можеше все още да се изправя.
— Би трябвало да те мразя — каза тя.
Трябваше да се наведа над нея, за да доловя думите й.
— Разбирам — отвърнах й аз.
— Но не те мразя. Не заради теб самия… Ако намразя и последния си приятел, какво ще ми остане тогава?
Не виждах какво бих могъл да й отвърна и затова замълчах.
— Знаеш ли какво точно изпитах? Трябваше да мине доста време, преди да успея да си помисля отново за него.
Дясната й ръка се привдигаше едва-едва към очите. Улових я и я задържах.
— Стори ми се, че срещнах очи в очи най-жестокия си враг, нещо като демон, и това бях самата аз.
Раната на главата й кървеше. Почистих я и сложих чист тампон. Знаех, че скоро ще заздравее. В едната си ръка стискаше няколко черни, лъскави къдрици.
— Оттогава не мога да контролирам ръцете си… Мога само когато се концентрирам върху това, което искам да направя с тях, но ми е ужасно трудно и бързо се уморявам. — Главата й се килна настрани и от устните й се стече кървава струйка. — Непрекъснато се ухапвам някъде. Хапя устните си, бузите, езика си. Веднъж ръцете ми се опитаха да ме удушат и тогава си помислих, Господи, ще умра. Но само загубих съзнание, а ръцете ми явно са отмалели, защото се свестих. Точно като онази машина, нали?
— Огърлицата на Алуин.
— И дори по-лошо. Собствените ми ръце се опитват да извадят очите ми, да оскубят клепките ми. Ще ослепея ли?
— Да — казах аз.
— Колко ми остава да живея?
— Около месец, може би. Онова нещо във вас, което ви мрази, ще отслабва заедно с вас. Демонът, който ви е обладал, се храни от вашата енергия. Накрая ще умрете заедно.
— Севериън…
— Да?
— Разбирам — каза тя. — Това е нещо от Еребус, от Абая, подходящ компаньон за мен. Водалус…
Наведох се още, но не можах да чуя нищо. Накрая казах:
— Опитах се да ви спася. Исках да го направя. Откраднах нож и прекарах цялата нощ в очакване на подходяща възможност, но само учителите могат да изведат затворник от килията му и щеше да ми се наложи да убия…
— Приятелите си.
— Да, приятелите си.
Ръцете й се размърдаха отново и кръвта текна от устата й.
— Ще ми донесеш ли този нож?
— У мен е — казах аз и го измъкнах изпод наметалото си.
— Изглежда остър.
— Остър е — казах аз. — Знам как да наточа добре едно острие и доста се постарах. — Това беше последното нещо, което казах. После сложих ножа в дясната й ръка и излязох.
Знаех, че волята й няма да успее да удържи на изпитанието. Все още можех да се върна бързо в килията и да го прибера. Никой нямаше да разбере за моето малко предателство и аз щях да продължа живота си като член на братството.
Не чух предсмъртния й хрип. Просто стоях загледан във вратата на килията, докато през процепа се стече кървава вадичка. После отидох при учителя Гурлойс и му казах какво съм направил.
13
ЛИКТОР НА ТРАКС
Следващите десет дни прекарах в ролята на клиент. Настаниха ме в една килия на най-горното ниво, недалеч от тази, в която преди беше затворена Текла. За да не бъде обвинено братството, че си е позволила да ме задържи без съд, вратата на килията беше отключена, но отпред пазеха двама пътуващи братя, въоръжени с мечове. Не се приближих до прага нито веднъж, като се изключи краткото ми излизане на втория ден, когато ме заведоха при учителя Палемон, за да му разкажа всичко отново. Това беше моят съд, ако щете. През останалото време братството обмисляше моята присъда.
Някои казват, че времето „захаросвало“ фактите, превръщайки миналите ни притворства и лъжи в истина. И при мен беше така. Бях излъгал, когато казах, че обичам братството и не желая нищо друго освен да остана в нейното лоно. След като ме затвориха, лъжите започнаха да се превръщат в реалност. Животът на пътуващите братя и дори този на послушниците ми се струваше неустоимо привлекателен. Не само, защото бях убеден, че ще умра, но и заради самата възможност, която бе ми се изплъзнала завинаги. Сега виждах братята през погледа на затворник и те ми се струваха толкова могъщи, част от една безпогрешна и почти съвършена машина.