— Добре е наточен, уверявам те — каза учителят Палемон, когато видя, че изпробвам с палец мъжкия ръб на острието. — Поддържай го в това състояние от милост към онези, които ще бъдат предадени в ръцете ти. Чудя се само дали не е твърде тежък за теб. Вдигни го и сам прецени.
Сграбчих Терминус Ест, тъй както бях сграбчил бутафорния меч при церемонията по посвещаването ми, и го вдигнах над главата си, като внимавах да не закача тавана. Мечът се извиси сякаш по собствена, воля.
— Трудно ли ти беше?
— Не, учителю. Но като че ли леко подскочи, докато го вдигах.
— В острието му има канал, по който тече струйка живак — метал, по-тежък от желязото, но при все това течен. Така неговата точка на тежест се премества към ръкохватката, когато го вдигаш, и към върха, когато го сваляш. Често ще ти се налага да чакащ осъдения да изрече последната си молитва или съдията да даде знак с ръка. Мечът ти не трябва дори да трепва. Но това вече го знаеш. Няма защо да ти казвам също, че на подобен инструмент се отдава дължимото уважение. И нека Мойрите бъдат благосклонни към теб, Севериън.
Взех точилото от кутията на меча и го прибрах във вързопа си. После взех писмото до владетеля на Тракс, навих около острието на меча потопена в смазка копринена лента, прибрах го в ножницата и се приближих към своя учител, за да се сбогувам.
Преминах през вратата за труповете с Терминус Ест, окачен вертикално зад лявото ми рамо и продължих през ветровитата градина на некропола. Стражът при последната порта дори не ме попита кой съм и накъде отивам, а само ме изгледа вяло и аз прекосих няколкото тесни улички, докато се озова на „Речна“, която водеше право към Гиол.
Сега трябва да си призная още нещо, при мисълта за което все още ме обзема срам, въпреки всичко, което се случи оттогава. Онези следобедни часове бяха най-щастливите в живота ми. Цялата ми предишна омраза към братството се бе стопила и на нейно място бе останала само любовта ми към него, към учителя Палемон, към моите братя, към изкуството на инквизиторите и тяхната мисия, дори към послушниците, любов, която до ден-днешен не е успяла да изтлее съвсем. Изоставях всички това, след като го бях опозорил напълно. Вместо ведрата усмивка от очите ми трябваше да се ронят сълзи.
Но аз не плаках. Нещо в мен се бе устремило напред и когато вятърът развя плаща ми като крилата на птица, аз се почувствах така, като че ли наистина можех да полетя. На нас, инквизиторите, е разрешено да се смеем единствено в присъствието на своите учители, на братята си, на послушниците и на затворниците. Не исках да нося маската си и затова дръпнах качулката ниско и се приведох леко, за да не се вижда лицето ми. Мислех си, че за последен път виждам Цитаделата и че може би ще умра по пътя. И двете предположения се оказаха погрешни. Третото ми предчувствие ме накара отново да се усмихна. Струваше ми се, че ме очакват още много дни като този. Нищо подобно.
Подведен от незнанието си, бях решил, че ще успея да изляза от града, преди да се здрачи и ще мога да пренощувам в безопасност под някое дърво. В действителност едва бях прекосил по-старите и по-бедни квартали на града, когато западният хоризонт погълна слънцето. Да помоля за гостоприемство в някоя от съборетините наоколо или да се прислоня до някой ъгъл, беше като да потърся сам смъртта си. Затова продължих под ярките звезди на изчистеното от нощния вятър небе. В очите на минувачите не бях инквизитор, а само странен пътник, прехвърлил през рамо голям продълговат предмет, омотан в черен плат.
От време на време по покритата с водни растения повърхност се плъзгаха лодки с мелодично поскърцващ такелаж. По бордовете на по-долнопробните съдове не се виждаха светлини, а те самите приличаха повече на отломки, но на няколко пъти мернах и богаташки ладии с фенери на носа и кърмата. Те се движеха по-далеч от брега, за да не бъдат нападнати, и въпреки това до мен долиташе песента на кормчиите им:
И тъй нататък. Дори след като светлините на бордовете се превърнаха в едва забележими искрици на повече от левга нагоре по реката, вятърът продължаваше да довява гласовете. По-късно разбрах, че тази монотонна песен и други като нея помагат на кормчиите да останат будни, докато траят нощните им наряди.
Точно по времето, когато вече ми се струваше, че новият ден ще настъпи всеки миг, пред погледа ми, напред по черната лента на реката, изникна нова група от светлини, този път неподвижни, опънати в линия от единия до другия бряг. Повървях доста, преди да се добера до тях и да разбера, че става въпрос за мост. Кривнах от безкрайната крайречна улица, изкачих няколкото напукани стъпала, които ме деляха от каменната пътека на моста, и се озовах насред непознат за мен свят.
В пълна противоположност на улица „Речна“, мостът беше грижливо осветен. На всеки десет стъпки от перилата стърчеше пилон, завършващ с метална кошница, в която горяха намазани с катран борини. На интервал от около стотина краски по цялото протежение на моста бяха разположени караулните на войниците. Карети със собствено осветление трополяха по калдъръма, а повечето от пешеходците бяха придружени от слуги, които носеха фенери, окачени на дълги прътове. Имаше и амбулантни търговци с овесени на вратовете им табли със стока, скитници, ломотещи неразбираеми ругатни, и просяци, които изложили на показ сакатите си крайници, умоляваха за съчувствие, като не пропускаха от време на време да щипнат децата, които бяха довели със себе си, за да не спират да циврят.
Признавам, че всичко това ми се стори ужасно интересно и само строгото възпитание ми помогна да не се втренчвам в някои от по-интересните субекти. Вървях сред тълпата със спусната ниско над челото качулка, привидно незаинтересован от всичко, което ставаше около мен. Умората ми започна малко по малко да отстъпва под напора на възбудата.
Войниците пред караулните не бяха гвардейци, а само леко въоръжени градски пазители на реда. Почти бях стигнал до западния край на моста, когато двама от тях препречиха пътя ми с дългите си пики.
— Носенето на подобен костюм е сериозно престъпление. Ако го правиш, за да се пошегуваш или заради някой облог, знай, че здравата си загазил.
— Тези одежди са ми дадени от моето братство — отвърнах им аз.
— Сериозно ли твърдиш, че си палач? Това на рамото ти меч ли е?
— Меч е, но аз не съм палач. Аз Съм пътуващ брат от Ордена на търсещите истина и покаяние.
Последва мълчание. За броените мигове, в които си бяхме разменили тези кратки реплики, около нас се събра тълпа от стотина души. Видях как стражът, който ме бе заговорил, погледна първо към другия страж, сякаш за да му каже: „Тоя говори сериозно“, и после към тълпата.
— Влез вътре. Началникът на патрула иска да говори с теб.
Войниците ми направиха път и изчакаха да вляза пръв в стражевата будка. Изкачих се по протритите дървени стъпала и влязох в тясно помещение, в което имаше само една маса и няколко стола. Зад масата седеше мъж, който пишеше нещо. Застанахме пред него и онзи, който ми бе заповядал да вляза в стражевата будка, каза:
— Това е човекът.