— Очевидно — каза началникът, без да вдига поглед. — Твърди, че е пътуващ брат от братството на инквизиторите.
Перото, което до този миг се бе плъзгало плавно по листа, спря за миг.
— Не вярвах, че някога ще срещна подобно нещо на друго място освен по страниците на някоя книга, но той явно казва истина.
— Да го пуснем ли тогава? — попита войникът.
— Още не.
Началникът сложи перото в мастилницата, пръсна написаното със ситен пясък и погледна към нас.
— Вашите подчинени ме спряха, тъй като се усъмниха в правото ми да нося подобно наметало — отбелязах аз.
— Спряха те, защото аз им заповядах, а им заповядах, защото според доклада от източните кули ти създаваш безредици по улиците. Ако наистина си член на братството на инквизиторите — за което, честно казано, се надявах, че е отдавна разпуснато — то в такъв случай си прекарал целия си живот в… Как й беше името?
— Кулата Матачин.
Той щракна с пръсти и лицето му придоби едновременно развеселено и раздразнено изражение.
— Имам предвид мястото, където се намира тази кула.
— Цитаделата.
— О, да. Добрата стара Цитадела. Доколкото си спомням, тя се намираше на изток от реката, в северния край на Алгедонския квартал. Водиха ме там, за да видя тъмницата, когато бях още кадет. Колко пъти си слизал досега в града?
Сетих се за нашите разходки до реката и казах:
— Много пъти.
— С тези дрехи?
Поклатих глава.
— Ако ще клатиш глава, по-добре смъкни тази качулка. Сега виждам само върха на носа ти. — Началникът на стражата стана от стола си и отиде до един от прозорците, който гледаше към реката. — Как мислиш, колко души живеят в Несус?
— Нямам ни най-малка представа.
— Нито пък аз, инквизиторе. Или пък който и да е друг. Всеки опит да бъдат преброени жителите на този град е пропадал заедно с опитите те да бъдат системно облагани с данъци. Несус нараства и се променя всяка нощ, като надпис надраскан на улична стена. В мрака се строят дори нови къщи. После хитреците предявяват претенции върху застроената площ. Не си ли чувал за това? Екзалтираният Таларикан, чиято лудост се проявява като неудържим интерес към най-презрените аспекти на човешкото съществувание, твърди, че субектите, които преживяват, хранейки се с чужди останки, са не по-малко от двеста хиляди. Просещите акробати, например, са около десет хиляди, почти половината от които са жени. Този град пръква нови жители с такава скорост, че ако не успява след това да унищожи по-голямата част от тях почти толкова бързо, отдавна всички да сме загинали от гладна смърт. В подобна атмосфера няма място за ред и спокойствие. Затова и не можем да си позволим каквито и да е безредици, защото те твърде лесно се изплъзват от контрола ни. Следиш ли мисълта ми?
— И все пак би трябвало да се стремим към някакъв ред. Иначе съм съгласен с вас за настоящия момент.
Началникът въздъхна и се обърна към мен.
— Надявам се да ме разбираш поне дотолкова. В такъв случай сигурно осъзнаваш също, че ще трябва да се сдобиеш с малко по-нормални дрехи.
— Не мога да се върна в Цитаделата.
— Тогава се покрий някъде тази нощ и си купи нещо утре. Имаш ли пари?
— Да, малко.
— Добре. Купи си нещо. Открадни, ако искаш, или пък съблечи първия нещастник, когото успееш да скъсиш с това нещо. Мога да наредя на единия от моите хора да те заведе до странноприемницата, но това би означавало нови зяпачи и още шушукания. Има някакви безредици надолу по реката. И без друго вече се разказват твърде много врели-некипели за тази река. А сега като спрат ветровете и се спусне мъгла, ще стане още по-зле. Накъде си тръгнал?
— Изпратен съм в градчето Тракс.
— Вярвате ли му, началник? — обади се същият войник. — Досега не ни е показал нито едно доказателство, че е онзи, за когото се представя.
Началникът отново се бе загледал през прозореца и този път аз успях да мярна стелещите се вълма на мъглата.
— Щом не можеш да използваш главата си, използвай поне носа си — каза той. — Какви миризми се появиха с него?
Войникът се ухили неуверено.
— На ръждясало желязо, на студена пот, на съсирена кръв. Ако беше измамник, щеше да мирише на нови дрехи или на престоял в ракла плат. Ако не се стегнеш в най-скоро време, Петронакс, май ще отпрашиш на север да се биеш с асцианите.
Войникът изломоти едно „Но, началник“ и после ме изгледа с такава неподправена омраза, че направо се замислих дали няма да се опита да ми изиграе някой мръсен номер, след като изляза от стражевата будка.
— Покажи на този приятел, че принадлежиш наистина към братството на инквизиторите.
Успокоих набързо войника, което не се оказа никак трудно. Избих щита му встрани с дясната си ръка, застъпих с левия си крак десния му ботуш и го завъртях съвсем леко, но напълно достатъчно, за да се добера до онзи нерв на врата, който предизвиква конвулсии.
15
БАЛАНДЕРС
Градът от западната страна на моста се оказа съвсем различен от онзи, който вече бях оставил зад гърба си. На всеки ъгъл имаше метални кошници със запалени борини, а каретите и двуколките се срещаха също толкова често, колкото и на моста. Преди да се измъкна от стражевата будка, аз помолих началника на охраната да ми предложи място, където бих могъл да прекарам остатъка от нощта. Междувременно усетих умората от дългото вървене и вече едва влачех краката си, търсейки странноприемницата, към която ме бяха насочили.
След известно време мракът започна да се сгъстява с всяка следваща крачка. Сигурно точно тогава съм се объркал при някой от завоите. Нямах никакво желание да се връщам назад и затова просто продължих, като се опитвах да се движа що-годе в северна посока. Успокоявах се с мисълта, че където и да съм се озовал, поне всяка следваща крачка ме приближава към Тракс. Накрая открих някакъв малък хан. Никъде не видях табела (а може такава въобще да нямаше), но миризмата беше повече от красноречива. Затова отворих широко вратата, вмъкнах се вътре и се отпуснах на първия свободен стол, който успях да мярна. Хич не ме интересуваше къде точно съм седнал и в чия компания съм се озовал.
След като мина достатъчно време, за да успея да се окопитя и да си поема дъх (ужасно ми се искаше да си събуя ботушите, но не посмях да го сторя), аз реших все пак да се огледам наоколо и забелязах как трима мъже станаха от масата в ъгъла и излязоха навън. Възрастният съдържател явно прецени, че присъствието ми не се отразява добре на бизнеса му и тутакси се появи до моята маса. Попита ме какво искам. Отвърнах му, че ми трябва стая.
— Нямаме стаи.
— Чудесно — казах аз, — и без друго нямам пари, за да си платя.
— Тогава ще трябва да си вървиш.
Поклатих глава.
— Не сега. Много съм изморен. — (Други пътуващи братя ми бяха казвали, че този номер минавал в града.)
— Ти си палач, нали? Сваляш глави.
— Донеси ми две от тези риби, на които ми замириса, и от тях ще останат само главите.
— Мога да извикам градската охрана. Те ще те изхвърлят.
От тона му ми стана ясно, че и сам не си вярва, затова му казах да ми донесе все пак двете риби, за да си убия времето, докато чакам да ме изхвърлят и той тръгна, мърморейки към задните помещения. Поизопнах се малко на стола си и изправих Терминус Ест между коленете си. В хана все още бяха останали петима души, но никой от тях не посмя да срещне погледа ми и скоро двама от тях също се изнизаха тихомълком.
Старецът се върна с една малка риба върху комат корав хляб и ми рече троснато:
— Изяж това и се махай.
Той стоя до мен и ме гледа, докато от рибата не останаха само главата и костите. След като позаситих глада си, аз го попитах къде бих могъл да преспя.
— Нямаме стаи, нали ти казах.
Дори да знаех, че на десетина метра от вратата на този мизерен хан ме чака палат с широко отворени врати, пак нямаше да си направя труда да си тръгна.
— Тогава ще спя на този стол — казах. — Като гледам и без друго клиентелата ти хич я няма тази вечер.
— Чакай — сепна се той и пак се скри някъде.