— Чух го да говори с някаква жена в съседната стая
Събудих се от нервно потупване по рамото.
— Ще спиш ли с още двама в едно легло?
— С какви двама?
— Двама първенци, кълна ти се. Много приятни хора, пътуват заедно.
Жената в кухнята извика нещо, което не успях да разбера.
— Чу ли това? — продължи старецът. — Единият от тях дори не се е върнал още. Като гледам кое време е, сигурно въобще няма да се върне. Ще бъдете само двама в леглото.
— Щом са си наели отделна стая…
— Няма да възразят, обещавам ти. Правичката да ти кажа, палач, те поизостанаха с плащането. От три нощи са тук, а са си платили само за първата.
И тъй позволих да ме използват като последно предупреждение за изхвърляне. Това не ме притесняваше особено, пък и ситуацията изглеждаше обещаваща — току-виж мъжът в леглото си тръгнал и тогава цялото легло щеше да остане за мен. Изправих се, залитайки на крака, и последвах стареца нагоре по поскърцващата стълба.
Стаята, в която влязохме не беше заключена, но пък беше тъмна като гробница. Чуваше се само тежко дишане.
— Господине! — излая съдържателят. Явно беше забравил, че ми бе представил наемателите си като първенци. — Как ти беше там името, плешивецо? Баландерс? Доведох ти компания. Така ще е, като не си плащаш.
Отговор не последва.
— Заповядайте, господин палач — каза ми старецът. — Ей сега ще ви светна.
И той затрака с огнивото си, докато накрая успя да запали с него една свещ.
Стаята беше, малка и немебелирана, ако не се броеше леглото. В единия му край се бе проснал по корем най-огромният мъж, който бях виждал през живота си. Истински гигант.
— Няма ли да се събудиш, а, господин Баландерс? Виж поне кого съм ти довел.
Исках да си легна и затова казах на стареца да се маха. Той запротестира, но аз го изтиках навън и още щом дочух стъпките му да се отдалечават по стълбата, тутакси седнах в свободния край на леглото и си събух ботушите и чорапите. На слабата светлина на свещите успях да видя няколко мазола на краката си. Свалих наметалото си и застлах с него излинялата постеля. За миг се замислих дали да не сваля колана и панталоните си, но скоро умората и благоразумието ме разубедиха. Забелязах, че гигантът също спи облечен. Отпуснах се на леглото и духнах свещта с усещането за безкрайна умора и невероятно облекчение.
— Никога.
Гласът беше толкова плътен и еклив (почти като най-ниските тонове на орган), че отначало не успях да осъзная значението на изречената дума.
— Какво каза? — промърморих сънено.
— Баландрес.
— Знам, съдържателят ми каза. Аз съм Севериън.
Лежах по гръб, стиснал ръкохватката на положения между двама ни Терминус Ест. В мрака не можех да преценя дали съквартирантът ми се е обърнал на една страна, за да ме погледне, но бях убеден, че ще усетя и незначителното помръдване на това огромно туловище.
— Значи си колач.
— Чул си ни като влизахме. Мислех си, че спиш. — Тъкмо се канех да уточня, че не съм палач, а само пътуващ брат от братството на инквизиторите. Тогава си спомних за своето прегрешение, както и че от Тракс бяха поискали именно човек за екзекуции. — Да, палач съм, но няма защо да се боиш от мен. Върша си работата, само когато ми плащат за това.
— Тогава до утре.
— Да, утре ще имаме достатъчно време да се запознаем и да си поговорим.
После заспах и сънувах. А може и думите на Баландерс да са били част от съня ми. И все пак не мисля така, защото сънят ми беше съвсем различен.
Яздех някакво огромно същество с ципести крила, което летеше плавно под натежало от облаци небе. Спускахме се по тях като по заснежени хълмове. Завършващите с пръсти крила на чудноватото създание почти не помръдваха. Доколкото си спомням, то махна с тях само веднъж. Догарящото слънце беше право пред нас и ние изглежда успявахме да догоним въртенето на планетата, защото светилото не помръдваше от мястото си, макар да летяхме с часове.
Изведнъж забелязах, че земята под нас, която отначало помислих за пустиня, се променя. Докъдето ми стигаше погледът, се простираше еднообразна, тъмноморава повърхност, без дори следа от градове или стопанства по нея. Съществото с ципестите криле изглежда също я наблюдаваше, или може би душеше въздуха. Усетих как мускулите му се напрягат. Последваха три последователни маха.
По прогореното мораво под нас се появиха първите бели петна. За пръв път осъзнах, че еднородността на огромното пространство ме е заблудила. То беше еднакво навсякъде… но не и неподвижно. Океанът, земната река Уроборос, в която се къпе Ърт.
Тогава за пръв път се обърнах назад и видях как мракът на нощта поглъща люлката на човечеството.
Когато континентът изчезна и навсякъде под и около нас се виждаше единствено бездната на океана, звярът се обърна, за да ме погледне. Срещнах лице на вещица с човка на ибис. На главата си носеше митра от кости. За миг останахме така, вгледани един в друг и после аз като че ли прочетох мисълта й: „Ти сънуваш, но събудиш ли се, докато си буден, аз ще бъда там.“
После тя полегна на една страна като ладия, която прави остър завой, едното й крило се отпусна надолу, и другото се стрелна към небето. Размахах отчаяно ръце, опитвайки да се задържа на гърба й, но не успях и тялото ми се стрелна към мрачните води на океана.
Шокът от сблъсъка ме събуди. Усещах болка във всяка става. Гигантът до мен мърмореше нещо на сън. Аз също смотолевих нещо, потърсих с ръка дръжката на меча и когато я открих до себе си, заспах отново.
Водата ме обгърна, но не се удавих. Чувствах, че мога да дишам, но не дишах. Всичко около мен беше толкова чисто. Пропадах през бездна, по-прозрачна от самия въздух.
В далечината изникнаха огромни очертания — силуети, стотици пъти по-големи от мен. Някои приличаха на кораби, други на облаци. Едно от тях беше просто огромна жива глава без тяло, друго пък беше създание, подобно на хидра със стотици глави. Обгръщаше ги синя мъгла. Под себе си видях цяло царство от пясък, набразден от въздушните течения. Сред него се издигаше дворец, по-голям от Цитаделата, но превърнат в руини. Неговите зали, загубили покривите си, приличаха на оградени площади. През тях се движеха десетки фигури с плът, бледа като на болни от проказа.
Когато се приближих, те обърнаха лица към мен и тогава видях, че са жени с коси от ефирни водорасли и очи от корал. Те ме гледаха как падам и се смееха, а смехът им долиташе до мен на бълбукащи мехурчета. Зъбите им бяха заострени и дълги колкото човешки пръст.
Продължавах да падам надолу. Жените протегнаха ръце и ме погалиха както майки галят децата си. В градините на двореца имаше морски гъби и анемонии, както и безброй други прекрасни растения, които виждах за пръв път през живота си. Жените се оказаха огромни. Те ме заобиколиха и аз се почувствах като кукла сред тях. „Кои сте вие? — попитах аз. — Какво правите тук?“
„Ние сме невестите на Абая. Ние сме негови любими. Играчки сме в ръцете му. Земята не би могла да ни удържи. Гърдите ни са като устремени тарани, бедрата ни могат да пречупят гръбнака на бик. Тук се храним, носим се ведно с теченията и растем, докато станем достатъчно големи, за да се чифтосаме с Абая, който един ден ще погълне континентите.“
„А кой съм аз?“
Те се засмяха дружно. Смехът им се плъзна като дъска по замръзнал бряг. „Ние ще ти покажем — казаха те. — Ще ти покажем!“ Две от тях ме хванаха за ръцете, тъй както жените водят децата на сестрите си, вдигнаха ме и ме понесоха през градината. Пръстите им, дълги колкото ръката ми от лакътя до рамото, бяха свързани с ципи.
После спряха и първо техните, а после и моите крака докоснаха плавно пясъка на дъното. Забелязах ниска стена с вградена в нея малка сцена със завеса, от онези, на които се изнасят куклени представления. Нашите движения като че ли раздвижиха завесата с размери колкото на голяма носна кърпа. Завесата се разтвори и на сцената мигом се появи мъничка фигура — мъж, направен от клонки. Той държеше тояга и я размахваше към нас като жив.
Дървеното човече скочи към нас, удари с тоягата си по сцената, за да покаже колко е ядосано, и тогава на сцената се появи момче, въоръжено с меч. За разлика от първата фигурка, тази марионетка беше изпипана до най-малките детайли. Тя спокойно можеше да бъде истинско дете, смалено до размерите на мишка.