Двете фигурки ни се поклониха и след това се вкопчиха в люта схватка. Дървеният човек въртеше яростно тоягата си и ударите му сякаш покриваха цялата сцена. Момчето танцуваше като мушичка, попаднала в слънчев сноп, и успяваше да избегне всяка атака, после на свой ред насочваше своя меч-топлийка към противника си и го атакуваше с разсичащи и мушкащи удари.
Накрая дървената фигурка се свлече. Момчето се приближи до нея и като че ли понечи да стъпи с крак на гърдите й, но преди да успее да го стори, дървеният мъж ловко се изплъзва, оставяйки на сцената момчето и пречупените на две тояга и меч. Краят на представлението бе обявен (или поне така ми се стори) от тържествения хор на миниатюрни фанфари.
Събудих се, тъй като в стаята се бе появил трети човек. Той беше дребен, сух човечец с огненочервена коса, изискано, дори разточително облечен. Когато видя, че съм буден, непознатият разтвори широко кепенцата на прозореца и в малката стаичка нахлу ярка слънчева светлина.
— Моят спътник — каза той, — обикновено спи доста шумно. Хъркането му сигурно те е оглушило.
— Спах дълбоко — отвърнах му аз. — И да е хъркал, не съм го чул.
Думите ми явно развеселиха дребосъка и той се ухили до уши, демонстрирайки ми завидна колекция от златни зъби.
— Как хърка само! Истинско земетресение, ей Богу! Радвам се все пак, че си успял да си починеш. — Той протегна към мен фината си, добре поддържана ръка. — Аз съм доктор Талос.
— Пътуващ брат Севериън. — Отхвърлих настрана завивките и се надигнах, за да я поема.
— Виждам, че си облечен в черно. От коя гилдия си?
— Това е опушеният цвят на инквизиторите.
— А-ха! — Той вирна глава като петел и заподскача насам-натам, за да ме огледа от различни ъгли. — Доста си височък. Жалко. Иначе одеждите ти са впечатляващи.
— Намираме ги за практични — казах аз. — Тъмницата е мръсно място, пък и петната от кръв не си личат върху опушеното.
— Имаш чувство за хумор! Това е чудесно! Хората с чувство за хумор имат някои предимства пред останалите. Хуморът въодушевява тълпите. Хуморът може да се издигне, а може и да се срине. Освен това привлича паричките като магнит.
Почти не разбирах за какво ми говори, но тъй като ми се стори в добро настроение, продължих:
— Надявам се да не съм попречил на почивката ви. Собственикът ми каза, че мога да преспя тук, а в леглото имаше място за още един човек.
— Не, не, ни най-малко! Предпочетох да не се прибирам снощи. Бях си намерил по-добро място за преспиване. Аз спя много малко и доста леко при това. Но въпреки това прекарах чудесно нощта, просто прекрасно. Накъде ще тръгнете тази сутрин, първенецо?
Тъкмо ровех под леглото за ботушите си.
— Първо ще видя къде мога да закуся. После ще напусна пусна града, северна посока.
— Превъзходно! Моят спътник без съмнение би одобрил идеята за закуска. Закуската би го настроила в по-мажорна тоналност. Освен това, ние също пътуваме на север. Видите ли, изкарахме един доста успешен тур из града. Сега се прибираме у дома. Играхме надолу по източния бряг и нагоре по западния. Може би ще поспрем в Двореца на Сюзерена по пътя си на север. Това е нещо като мечта, видите ли, за хората с нашата професия. Да играеш в Двореца на Самодържеца. Или да се върнеш там за пореден път, ако вече си го правил. Да си напълниш шапката с крисоси.
— И аз познавах една персона, която мечтаеше да се завърне там.
— А-а, без такива мрачни физиономии. Някой път ще ми разкажете за него. Но сега, първо ще трябва да закусим. Баландерс! Събуди се! — Той се озова с няколко танцувални стъпки до леглото и сграбчи глезена на гиганта. — Баландерс! Не го хващайте за рамото, първенецо! — (Не бях направил дори движение, което да намеква за подобно намерение.) — Понякога се събужда много вкиснат. БАЛАНДЕРС!
Гигантът промърмори нещо и се размърда.
— Ето го и новия ден, Баландерс! А ние още сме живи! За да се храним, да отделяме, да правим любов — всичко това накуп! Ставай веднага, иначе никога няма да се приберем у дома.
Не забелязах никакви признаци гигантът да го е чул. Промърморените малко преди това думи можеха да са просто фраза, изречена насън или пък последно издихание. Доктор Талос сграбчи вмирисаните завивки и ги дръпна рязко.
Огледах внимателно чудовищното тяло на неговия партньор. Оказа се дори по-висок, отколкото бях предполагал. Леглото едва го побираше. Раменете му бяха огромни. Не можех да видя лицето му, то беше заровено във възглавницата. По врата и край ушите му мярнах странни белези.
— Баландерс!
Обидата на ханджията от предишната вечер се оказа съвсем неуместна, тъй като косата му, макар и мръсна, беше съвсем гъста.
— Баландерс! Моите извинения, първенецо, но ще ми заемете ли меча си?
— Не — казах аз.
— О, нямам намерение да го убивам, нищо подобно. Само ще го плясна с плоската страна.
Отново поклатих глава. Като че ли леко раздразнен от нежеланието ми да му услужа, доктор Талос ми заобяснява:
— Забравих си тояжката долу. Лошо, могат да я откраднат. Опитвам да се науча да куцам, но в този град няма много храна за просяците.
Той се стрелна към вратата и няколко мига по-късно се върна с дървена тояжка, от тези, които използват слепците, с месингова топка в единия край.
— Хайде сега! Баландерс!
Ударите заваляха върху гърба на гиганта като първите тежки капки, предвещаващи пороен дъжд.
Най-неочаквано гигантът седна в леглото.
— Буден съм, докторе. — Лицето му беше едро и недодялано, но едновременно с това одухотворено и тъжно. — Решихте ли най-после да ме убиете?
— Какви ги приказваш, Баландерс? О, имаш предвид господин първенеца. Той нищо няма да ти стори. Снощи е делил леглото с теб, а сега възнамерява да закуси заедно с нас.
— Той е спал тук, докторе?!
Двамата с доктор Талос кимнахме едновременно.
— Ето коя е била причината за сънищата ми.
В съзнанието ми все още се мяркаха образите на огромните жени на дъното на чудовищното море и затова го попитах какви са били неговите сънища, макар вече да изпитвах нещо като страхопочитание.
— Дълбоки пещери, каменни зъбери, по които се стича кръв… Откъснати крайници, разпръснати по застлани с пясък пътеки, създания, който дрънчат с веригите си в мрака. — Той седна на ръба на леглото, потърка очи и после се зае да почисти с пръст учудващо дребните си зъби.
— Хайде, стегнете се и двамата — каза доктор Талос. — Днес ни предстоят много приказки и много работа, затова да се захващаме дорде е време.
Баландерс се изплю в ъгъла.
16
ВЕХТОШАРСКИЯТ МАГАЗИН
Вървях по улиците на все още спящия Несус, когато за пръв път ме обзе с пълна сила онова тягостно чувство, което щеше да ме мъчи често за в бъдеще. Докато бях затворен в Цитаделата, мисълта за огромното прегрешение, което бях сторил, и за изкуплението, което смятах, че ще получа съвсем скоро от ръцете на учителя Гурлойс, явно бе успявала да приглуши това усещане. През изминалия ден, когато поех нагоре по реката, бе ми помогнало пък опиянението от новопридобитата свобода. Но онази сутрин нищо на света не можеше да заглуши болката от загубата на Текла. Всяко трепване на сенките ми напомняше за косата й, всяко бяло петънце — за абаносовата й кожа. Едва успях да устоя на порива да хукна обратно към Цитаделата, за да проверя дали тя все още не е в килията си, зачетена в някоя от любимите си книги.
Седнахме в едно кафене, чийто масички бяха наредени направо върху тротоара. Все още беше твърде рано и движението по улицата беше достатъчно спокойно. На ъгъла лежеше някакъв човек и по всичко личеше, че не е в съзнание. Доктор Талос го пребърка, но остана с празни ръце,
— Сега — каза той дълбокомислено, — трябва да си напрегнем главите. Налага се да измислим план.