Отляво и отдясно се извисяваха сгради, сякаш поникнали от земята като засадени твърде нагъсто растения, борещи се за жизнено пространство. Нито една от сградите нямаше размерите на голямата крепост нито пък изглеждаше древна колкото нея. Нямаше и сгради със стени от метал като кулата Матачин. И все пак Цитаделата не можеше да се сравнява с пъстротата и оригиналността на градските постройки. Както и в другите части на града, които бях разгледал вече, първите етажи бяха заети обикновено от магазини. Имаше сгради с най-различно предназначение — седалища на гилдии, арени, консерватории, странноприемници, лазарети, параклиси, хранилища, лудници, манифактури, църкви, мелници, погребални домове, кланници, столове и игрални домове. Тяхната архитектура беше повлияна от предназначението им и свидетелстваше за сблъсъка на хиляди противоречащи си вкусове. Над покривите се извисяваха кули и минарета, открояваха се овалните профили на кубета, остъклени куполи и ротонди. От оцветените в най-различни тоналности стени се спускаха всевъзможни стълбища, стръмни или пък по-полегати. Някои от фасадите бяха опасани от балкони, хвърлящи сянка върху градини с цитрусови дръвчета.
Бях се захласнал окончателно по морето от розов и бял мрамор, червен сардоникс, синьо-зелени, кремави и черни тухли, зелени и жълти греди, когато мернах случайно постовия до портала на една казарма и тутакси си спомних за обещанието, което бях дал предишната вечер на офицера от охраната. И тъй като имах малко пари, а през нощта несъмнено щеше да ми се наложи да преспя загърнат в плаща на братството, реших да си потърся някаква мантия от евтин плат, която да мога да постеля по-напред на земята. Магазините тъкмо отваряха, но облеклата, които се предлагаха там, бяха или прекалено малки, или прекалено скъпи за мен.
Мисълта да заработя нещо с помощта на новопридобития си занаят още преди да съм стигнал до Тракс, ми се струваше крайно неприемлива. Струваше ми се, че в този град инквизиторските услуги едва ли са толкова търсени, пък и никак не ми се щеше да се запознавам с онези, които биха могли да ме наемат. Мислех си, не за дълго, че трите асимита, орикалките и аесите в джоба ми, ще са ми достатъчни, за да достигна крайната цел на пътуването си. Освен това нямах ни най-малка представа какво бих могъл да заработя като инквизитор. Затова подминавах лъскавите магазини, без дори да забавя крачка, а на повечето витрини хвърлях само по няколко бегли погледа.
Скоро друг вид стоки привлякоха неустоимо вниманието ми. Макар че по онова време все още не знаех за това, лятната кампания тепърва предстоеше и наемниците бяха тръгнали, за да попълнят снаряжението си. Магазините бяха претрупани с къси наметки, седла с бронирана предпазна мида за слабините на коня, червени войнишки барети, флагове за сигнализация, изработени от сребърно фолио, нормални лъкове, къси лъкове за ездачи, всевъзможни кинжали и мечове. Докато живеех в Цитаделата, неведнъж бях изпитвал лека завист към кадетите от една от съседните кули, но при вида на бляскавите униформи, чизми и портупеи просто ми се прииска и аз да замарширувам сред стройните редици на някой военен парад и оттам да се впусна направо във вихъра на битката.
И тъкмо когато почти бях забравил какво съм тръгнал да търся, от един от близките, все още затворени магазини излезе млада жена на около двайсет или малко повече и започна да навива ролетката на витрината. Беше облечена с брокатена рокля, която някога сигурно бе представлявала изумителна гледка, но сега беше избеляла и окъсана, и докато гледах стройното й тяло, игрив слънчев лъч освети една от многобройните дупки по плата, близо до талията, за да разкрие късче бледозлатиста плът.
Не мога да опиша страстта, която изпитах, тогава и след това. През живота си съм срещал много по-красиви и по-пищни жени, но чувството, което изпитах към нея, така и не ме споходи втори път. Беше висока на ръст, имаше малко носле, широки скули и онези кафяви, издължени очи, които често вървят в комплект с тях. Виждах я за пръв път в живота си и въпреки това се влюбих в нея със смъртоносна сила.
Естествено отидох при нея. Привличането, което изпитах, беше далеч по-силно от мен. Не знаех какво да й кажа и потръпнах при мисълта, че моят меч и наметалото ми могат да предизвикат ужас у нея. Но тя се усмихна и като че ли се възхити на вида ми. След като така и не успях да кажа нищо в първите няколко мига, непознатата ме попита какво ще желая, а аз й отвърнах, че си търся мантия.
— Сигурен ли си, че ще ти трябва? — Гласът й беше по-дълбок, отколкото бях очаквал. — Имаш толкова хубаво наметало. Мога ли да го докосна?
— Моля, щом искаш.
Тя хвана единия му край и внимателно потърка материята между пръстите си.
— Никога не съм виждала такова черно, толкова тъмно, че човек не може да види гънките по него. Ръката ми сякаш изчезва, когато го доближи. И този меч. Това опал ли е?
— И него ли искаш да докоснеш?
— Не, не. Ни най-малко. Но ако наистина ти трябва мантия… — Тя посочи към витрината и аз за пръв път забелязах, че на нея са окачени износени дрехи от всякакъв вид. — Цените са много ниски. Наистина са изгодни. Сигурна съм, че ако влезеш вътре, определено ще намериш онова, което търсиш.
Отворих скърцащата врата и влязох, но за мое огромно разочарование момичето не ме последва. Интериорът беше доста мрачен и след като се огледах, ми се стори, че разбирам защо непознатата не се е стреснала от вида ми. Човекът, застанал зад тезгяха, имаше по-страховит вид и от инквизитор. Лицето му беше почти като покрит със съсухрена кожа череп, с хлътнали очни кухини, изпити страни и цепка на мястото на устата. Ако не беше помръднал или заговорил, нямаше да повярвам, че е жив човек. Щях да си помисля, че поради някаква странна причина в магазина е изложена мумията на някой от предишните му собственици.
17
ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО
И все пак мумията се раздвижи, насочи погледа си към мен и проговори.
— Много е хубаво. Да, много хубаво. Наметалото ви, първенецо. Мога ли да го видя?
Прекосих неравния, протрит под и се озовах до него. Един кървавочервен слънчев лъч, проникнал незнайно откъде, разсичаше прашасалия мрак пред мен подобно на огнено острие.
— Дрехата ви, първенецо.
Хванах крайчеца на наметалото си с лявата ръка, протегнах я към него и той потърка тъканта между пръстите си точно като младата жена отвън.
— Да, много хубава, мека материя. Прилича на вълна, но е по-мека, много по-мека. Комбинация от лен и ламска викуня? И какъв прекрасен цвят! Инквизиторско одеяние. Да не повярва човек, че наистина е толкова несравнимо. — Той се скри под тезгяха и миг по-късно се показа, сграбчил куп вехтории. — Мога ли да погледна меча ви? Ще бъда безкрайно внимателен, обещавам ви.
Измъкнах Терминус Ест от ножницата и го поставих върху парцалите на тезгяха. Мумията се наведе над него и го заоглежда безмълвно, без да го докосне дори с пръст. По това време очите ми привикнаха окончателно с мрака в магазинчето и аз успях да различа черната, широка колкото пръста ми лента, която се плъзгаше зад ухото на собственика и завършваше с малка панделка отзад на главата.
— Ти носиш маска?!
— Три крисоса. За меча. И още един за наметалото.
— Не съм дошъл да продавам.
— Както кажете — тутакси се съгласи той. — Добре, четири крисоса за меча. — Вдигна ръцете си и маската-череп падна върху дланите му. Истинското му лице, с нормални страни и запазена кожа, приличаше поразително на това на момичето пред вратата.
— Искам да си купя мантия.
— Давам пет крисоса. И това определено е последното ми предложение. Освен това ще ми трябва един ден, за да събера парите.
— Казах ви, че мечът не се продава. — Взех Терминус Ест и го върнах в ножницата му.
— Шест! — Собственикът се протегна през тезгяха и ме хвана за ръката. — Това дори надвишава цената му. Виж, това е последният ти шанс. Честно. Шест.
— Дойдох, за да си купя мантия. Твоята сестра, предполагам, че такава е родствената ви връзка, ми каза, че тук, мога да намеря мантия на разумна цена.