Споменах, че не мога да обясня страстта си към нея, и това е самата истина. Влюбих се в тази жена настървено и отчаяно. Може би защото почувствах, че двамата заедно можем да извършим нещо толкова значимо, че светът да не устои на изкушението и да последва примера ни.
Не се иска мъдрост, за да съзреш онези фигури, които ни чакат отвъд прага на смъртта — всяко дете ги познава. Те са величествени, изтъкани от светлина и мрак, създадени от мъдрост, по-древна от Вселената. Те са материята на нашите най-ранни мечти и на предсмъртните ни видения. Ние с пълно право си мислим, че те направляват живота ни и с пълно право предполагаме, че значим твърде малко за тях, строителите на непонятното, водещи войни отвъд границите на нашето съществувание.
По-трудно е да приемем мисълта, че ние самите притежаваме сили не по-малко велики от техните. Ние казваме „аз ще“ и „аз няма да“ и си въобразяваме (макар всеки ден да изпълняваме прозаичните заповеди на друг по-високопоставен от нас човек), че сме господари на съдбата си, докато всъщност истинските господари просто са задремали за малко. После някой от тях се пробужда в нас и ние хукваме като подгонени зверове, сподиряни от подвикванията на ловна хайка.
Може би точно това е единственото вярно обяснение на случката с Имар. Може би. Кой би могъл да каже?
Каквато и да беше истинската причина, аз просто позволих на сестрата на вехтошаря да ми нагласи мантията. Стегнах я плътно около врата си и така инквизиторското наметало се скри изцяло под нея. Ръцете си можех да пъхна през процепите от двете страни и да ги движа съвсем свободно. Свалих Терминус Ест от рамото си и го понесох в ръка като тояга. И тъй като ножницата му беше направена така, че да прикрива по-голямата част от изработения от черна стомана ефес, повечето от хората, които ми обръщаха някакво внимание, наистина решаваха, че размахвам тояга.
За пръв и последен път в живота си прикривах своята принадлежност към братството на инквизиторите. Някои твърдят, че когато човек се предреши, той заприличва на глупак. Не знам дали съм приличал на глупак, но със сигурност се чувствах така. И въпреки това купената на старо мантия се оказа чудесно прикритие. Подобни мантии били носени първоначално от пастирите (те продължават да ги носят и досега) и оттам преминали в армията по времето, когато битките с асцианите се водели тук, в студения юг. От войниците тази практична дреха била разпространена сред пилигримите — поклонниците, които бързо оценили достойнствата й, тъй като освен всичко друго мантията можела при нужда да се превръща и в нещо като малка палатка. Така мантиите достигнали и до Несус. Ако знаех малко повече за тях, когато купувах своята от вехтошарския магазин, сигурно щях да се снабдя и с мека, широкопола шапка. Сестрата на вехтошаря ми каза, не без доза насмешка, която отначало не долових, че загърнат с това огромно парче плат, приличам на благонравен поклонник. Отвърнах й, че ми иска да знам повече за религията.
Двамата се усмихнаха и братът каза:
— Отвориш ли първи дума, никой няма да си направи труда да поговори с теб. Ако ли пък просто си мълчиш, хората ще бъдат доволни, че нямаш намерение да ги занимаваш с глупости. Срещнеш ли някой, с когото не искаш да разговаряш, поискай му пари.
И тъй, аз се превърнах, поне привидно, в пилигрим, запътил се към някакво свято място, далеч на север. Споменах ли вече, че времето превръща нашите лъжи в истина?
18
РАЗРУШАВАНЕТО НА ОЛТАРА
За времето, прекарано във вехтошарския магазин, шепотът на ранната утрин се бе превърнал, в хаос от трополене на дървени и метални колелета, рев на впрегатни животни и нестроен хор от подвиквания и разговори. Едва бяхме излезли на улицата заедно със сестрата на вехтошаря, когато над главите ни профуча летателен апарат и бързо се отдалечи, провирайки се между градските кули. Погледнах нагоре, но едва успях да го мярна — гладък и лъскав като дъждовна капка върху стъклото на прозорец.
— Трябва да е конникът, който те предизвика — отбеляза тя. — Връща се обратно в Двореца на Сюзерена. Конникът от Северната гвардия, нали така каза Аджилус?
— Брат ти ли се казва Аджилус? А, на теб, как ти е името?
— Аджиа. Значи не знаеш нищо за единоборсвото? И се надяваш аз да те науча? Е, всемогъщият Хипогеон — владетелят на подземното царство, да ти е на помощ. Ще трябва първо да отидем до ботаническите градини, за да ти отсечем аверн. За наш късмет те не са далеч оттук. Имаш ли достатъчно пари, за да наемем фиакър?
— Мисля, че да. Ако се налага.
— Значи не си просто предрешен благородник. Ти си… каквото си там всъщност.
— Инквизитор. Да. Кога ще трябва да се срещна с конника?
— Чак привечер, не по-рано. Тогава започват боевете на Кърваво поле, след като се разтворят цветовете на аверна. Имаме достатъчно време, но ще е най-добре да не го пилеем на вятъра. Трябва да те науча как да се биеш. — Към нас се зададе фиакър, теглен от две азиатски магарета и Аджиа махна на кочияша. — По-добре отсега се прости с живота.
— Като съдя по онова, което чух досега, май ще ми се наложи.
— Почти сигурно е, тъй че не се притеснявай за парите си.
Тя вдигна още веднъж ръка и застина така за миг, а аз не изпуснах възможността да се насладя на извивките на тялото й. Стори ми се, че съзнава, че също ще бъде убита. Фиакърът спря, Аджиа се качи и макар да беше съвсем лека, возилото се разклати под тежестта й. Аз я последвах и двамата се озовахме на задната седалка, притиснати плътно един до друг. Кочияшът се обърна към нас и моята спътница каза:
— Към площадката пред Ботаническите градини. — После се обърна към мен и добави: — Значи смъртта не те плаши. Колко интересно!
Потърсих опора в седалката на кочияша, за да се наместя по-удобно.
— Това едва ли е чак толкова необичайно. Сигурно има хиляди и дори милиони хора, които са привикнали с мисълта за смъртта и смятат, че по-важната част от живота им е преминала.
Слънцето вече се бе издигнало над върховете на най-високите кули и струящата от него светлина, която оцветяваше прашните павета на улицата в златисточервено, ме настройваше философски.
— Вече съм решил — продължих — и нищо не би могло да ме разубеди. С какво ще ме убие конникът тази вечер? С растение? С цвете? Всичко това ми се струва толкова измислено. Само преди броени часове си мислех, че ми е отредено да стигна до град, наречен Тракс, и да изживея там остатъка от живота си. Оттогава ми се случиха толкова невероятни неща. Снощи например делих легло с някакъв гигант. Вече нищо не може да ме учуди.
Тя не каза нищо и след известно време аз попитах:
— Каква е онази сграда ей там? Онази с яркочервения покрив и раздвоените колони? И какъв е този аромат на бахар, който ми се струва, че долавям?
— Подправката на монасите — отвърна ми тя, пренебрегвайки умишлено или несъзнателно първия ми въпрос.
— Знаеш ли, че видът ти предизвиква страх? Когато влезе в магазина ни, аз си помислих, че си просто поредният благородник с празна кесия. После, като разбрах, че наистина си инквизитор, си помислих, че едва ли си толкова страшен, колкото изглеждаш. Просто млад човек като всички останали.
— А ти, предполагам, познаваш доста млади мъже. — Всъщност ми се искаше да е така. Искаше ми се тя да е по-опитна от мен. Смятах себе си за доста порочен и въпреки това се надявах тя да е още по-порочна.
— И все пак в теб има още нещо. Имаш лицето и изражението на наследник на два разкошни двореца и, да речем, остров в добавка, но обноските ти са като на обущар. Освен това, когато казваш, че не се боиш от смъртта, си личи, че си вярваш, но според мен не е така. Ти просто не си наясно какво да мислиш за смъртта. Освен това не би се поколебал да ми отсечеш главата, ако ти се наложи, нали?
Намирахме се сред море от най-разнородни возила — колесни или безколесни, теглени от волове, от едногърби камили и кираджийски коне. Отзад ни наближи друг фиакър, подобен на нашия.