— Ще има да ни дишате прахта! — извика Аджиа.
— Докъде? — отвърна й мъжът от другия фиакър и аз го разпознах. Беше Рачо, един от охранителите на учителя Ултан.
Сграбчих ръката на Аджиа и я дръпнах силно:
— Кой от двама ви е по-луд?
— До площада пред градините. Залагам един крисос! — викна тя, без да ми обърне никакво внимание.
В този миг вторият фиакър се стрелна и ни подмина.
— По-бързо! — извика Аджиа на нашия кочияш. После се обърна към мен. — Имаш ли кинжал? Ако имаш, най-добре ще е да опреш върха му в гърба на този мързеливец, за да не изгубим облога.
— Защо правиш това?
— Изпитвам те. Дрехите не правят човека. И ти си инквизитор само на думи. Душата ти е на страхлив благородник. — Фиакърът профуча на косъм край една улична сергия и стресна до смърт продавача. — Освен това ние ще спечелим. Другият кочияш е въртял камшика цяла нощ и животните му са уморени.
Осъзнах, че Аджиа очаква да получи парите от облога, ако спечелим, а спътницата на Рачо пък е намислила да прибере моите пари, в случай, че загубим. И все пак усещането беше прекрасно! Скоростта, примесена с мисълта за близката смърт, просто ме подлудяваше. Изтеглих Терминус Ест от ножницата и с острието му лесно достигнах ребрата на магаретата, теглещи нашия фиакър. Гърбовете на животните вече бяха плувнали в пот и няколкото бързи резки, които направих по тях, сигурно са ги изгаряли като нажежено желязо.
— Това ще свърши по-добра работа от кой да е кинжал — казах на Аджиа.
Тълпата се разделяше като вода под звука от плющящите камшици на кочияшите, майки сграбчваха децата си, войници използваха копията си, за да се покатерят на прозоречните первази. Събитията се развиваха в наша полза, тъй като фиакърът пред нас просто разчистваше пътя, закачайки нерядко други возила, и така животните, които го теглеха, постепенно губеха сили. Бавно, но сигурно ние стопявахме преднината, а нашият кочияш, който определено надушваше вече тлъстия бакшиш, продължаваше да налага безмилостно гърбовете на магаретата. На един завой фиакърът поднесе и се заби в чемширена стена, висока над два метра, премина през нея, помете масата, подредена в градината отвъд, и преди още да сме разбрали в чий двор сме връхлетели, отново излезе на улицата.
Две преки по-нататък закачихме количката на някакъв хлебар и по уличния калдъръм се пръснаха всевъзможни симитчета, а Аджиа политна към мен. Не можах да се сдържа, прехвърлих ръка през раменете й и я притиснах леко към себе си. Усещането от допира на стройното й тяло беше просто неописуемо и все пак някак непознато за мен — с особен тръпчив привкус.
— Радвам се, че го направи — прошепна ми тя. — Ненавиждам мъже, които направо ме сграбчват — и после покри лицето ми с целувки.
Кочияшът се извърна и ни хвърли триумфиращ поглед, оставяйки пощурелите добичета сами да се оправят с посоката,
— Спуснаха се по Кривата улица. В кърпа са ни вързани.
Миг по-късно пред нас се изпречи странна на вид порта, водеща към още по-странна шатра с внушителни размери. Кочияшът се опита да накара добичетата да завият, но вече беше закъснял. Разбихме двете крила на вратата с гръм и трясък и влетяхме в просторна, полутъмна зала с дъх на сено. Фиакърът се понесе право към огромен олтар, обсипан със синкави светлинки. Погледнах към мястото на кочияша, но то се оказа празно. Кочияшът или бе успял да скочи навреме, или някое от крилата на портата го беше помело. Аджиа изкрещя.
Фиакърът се разби в олтара. Пространството пред мен се превърна в хаос от летящи предмети и отломки. Подът сякаш подскочи към мен и ме тресна с такава сила, че ушите ми запищяха.
Малко преди да политна от седалката на фиакъра, успях да сграбча ръкохватката на Терминус Ест, но явно при удара все пак съм го изпуснал, защото усетих, че ръцете ми са празни. Опитах се да надигна глава и да потърся меча с поглед, но не успях да го сторя. Някъде в далечината се разнесе мъжки вик. Тогава все пак успях да се мобилизирам, претърколих се на една страна и със сетни сили свих безжизнените си крака към гърдите.
Стори ми се, че шатрата е не по-малка от голямото укрепление на Цитаделата, но залата беше абсолютно празна, без допълнителни преградни стени, без стълбища, без мебелировка. През златистия, прашен въздух успях да различа силуетите на няколко потрошени стълба, като че ли направени от боядисано дърво. Лампи, чиято светлина едва проблясваше, висяха окачени на една или повече вериги някъде над мен. Далеч над тях многоцветният таван потръпваше и скърцаше под напора на вятър, който не можех да доловя.
Лежах върху купчина слама. Сламата покриваше като неравномерен жълт килим целия под чак докъдето ми стигаше погледът, досущ като поле след жътва. Навсякъде около мен бяха пръснати отломки от олтара, който бяхме разрушили. Тънки дървени елементи, украсени с листенца от чисто злато, тюркоази и виолетови аметисти. Изправих се със смътната мисъл, че трябва да намеря меча си, направих няколко несигурни крачки и няколко мига по-късно се спънах в останките на фиакъра. Едното от магаретата лежеше недалеч от него — вероятно си бе счупило врата, защото дори не помръдваше. Някой извика „Инквизитор!“, аз се огледах наоколо и забелязах Аджиа. Беше се изправила и стоеше, макар краката й да трепереха леко. Попитах я дали е добре.
— Жива съм, поне това е сигурно. Трябва веднага да се махнем от това място. Това животно мъртво ли е?
Кимнах.
— Можех поне да го яхна. Сега ще трябва да ме носиш, стига да можеш. Не мисля, че десният ми крак ще издържи тежестта. — Тя залитна още преди да е завършила фразата си и аз трябваше да се втурна, за да я уловя. — Да вървим! Огледай се наоколо… Виждаш ли врата? По-бързо!
Не можах да открия вратата.
— Защо трябва да се махнем толкова бързо?
— Използвай носа си, щом очите не могат да ти помогнат да огледаш пода.
Подуших въздуха. Миризмата вече не беше просто на слама, а на горяща слама. Почти в същия миг зърнах и пламъците, ярки, но все още толкова малки, че само преди няколко мига трябваше да са били просто искри. Опитах се да хукна, но резултатът беше просто тромаво накуцване.
— Къде сме?
— Това е храмът на Пелерините. Някои го наричат храма на Нокътя. Пелерините са свещенослужителки, които пътуват из целия континент. Те никога…
Аджиа млъкна, тъй като наближихме група от облечени в пурпурно хора. Или пък те се приближаваха към нас. Мъжете бяха с бръснати глави и носеха скиптри, увенчани с бляскав полумесец. Между тях се извисяваше жена с ръст на екзалтирана, стиснала в ръцете си прибран в ножницата двурък меч — моят Терминус Ест.
Беше с наметало със спусната качулка, богато украсена с пискюли.
— Животните ни пощръкляха, Пресвета… — поде Аджиа.
— Не му е сега времето — каза жената, като все така стискаше меча ми. Чертите й бяха много красиви, но не с онази красота, която извиква страст у мъжете. — Това принадлежи на мъжа, който те носи. Кажи му да те пусне и да си го вземе. Ти можеш да вървиш и сама.
— Направи, както ти каза тя, инквизиторе.
— Не знаеш ли името му?
— Забравих го.
Аз казах „Севериън“ и я спуснах на пода с една ръка, докато поемах Терминус Ест с другата.
— Използвай го, за да прекратиш крамолите — каза ми жената с пурпурното наметало, — а не, за да ги започнеш.
— Сламата по пода на тази огромна шатра гори, господарко. Не го ли забелязахте?
— Пожарът ще бъде потушен. Сестрите и нашите слуги вече са се заели с това. — Тя замълча и погледът й се стрелна към Аджиа, после към мен и накрая пак към Аджиа. — Сред останките на свещения олтар, който вие разрушихте с возилото си, намерихме само една вещ, която ви принадлежи и вероятно представлява ценност за вас — този меч. Вече ви го върнахме. Вие имате ли да ни върнете нещо ценно, което да сте намерили?
Спомних си за аметистите.
— Не съм намирал нищо ценно, господарке. — Аджиа поклати глава и аз продължих: — Около мен имаше дървени отломки, украсени със скъпоценни камъни, но аз ги оставих там, където си бяха.
Мъжете сграбчиха ръкохватките на оръжията си и застанаха в позиция за атака, но високата жена остана неподвижна, вперила поглед в мен, после в Аджиа и отново в мен.