— Ела, Севериън.
Приближих се. Едва устоях на изкушението да изтегля Терминус Ест от ножницата и да го развъртя срещу въоръжените мъже. Жрицата хвана двете ми китки и се взря право в очите ми. Нейните собствени очи бяха напълно спокойни, но странният им блясък ги караше да изглеждат твърди като кремък.
— В него няма нищо — изрече тя бавно.
— Грешите, Пресвета — промърмори един от мъжете. — Казах, нищо. Отстъпи, Севериън, и нека жената се приближи.
Направих както ми каза и Аджиа се приближи към нея, накуцвайки силно. Жрицата не я изчака и също направи една широка крачка към нея. После хвана китките й, точно както бе хванала моите. Миг по-късно тя хвърли един поглед на жените, които до момента бяха стояли зад мъжете. Две от тях хванаха Аджиа и издърпаха роклята през главата й.
— Нищо, Майко — каза едната.
— Мисля, че този ден беше предречен.
Аджиа прикри гърдите си с ръце и ми прошепна:
— Тези Пелерини са смахнати. Всички го знаят, а ако имах повече време и аз щях да ти го кажа още в началото.
— Върнете й дрипите — каза високата жена. — Нокътят няма да изчезне в паметта ни, а ако е решил да ни напусне, ще бъде недопустимо за нас да се опитваме да го спрем.
— Може би все пак ще го открием сред отломките — промърмори едната от жените.
— Те трябва да си платят — обади се втората.
— Да ги убием — добави един от мъжете.
Жрицата не даде да се разбере дали ги е чула или не.
Тя вече се отдалечаваше от нас, сякаш плъзгайки се по пръснатата слама. Жените се спогледаха и тутакси я последваха, а мъжете пуснаха оръжията си и ни обърнаха гръб.
Аджиа облече несръчно роклята си. Попитах я какво знае за Нокътя и какви са тези Пелерини.
— Измъкни ме оттук, Севериън, и ще ти кажа. Не е на хубаво да се говори за тях в собствения им храм. Това там не е ли дупка?
Тръгнахме натам и тя се спъна в нещо, покрито от меката слама. Нямаше дупка, но аз успях да повдигна края на копринената материя, за да се измъкнем.
19
БОТАНИЧЕСКИТЕ ГРАДИНИ
Слънчевата светлина беше ослепителна. Сякаш прескочихме от полунощ направо към пладне. Около нас се разлетяха малки сламки.
— Така е по-добре — каза Аджиа. — Само да се ориентирам и ще поема отново задълженията си. Мисля, че Адамниевите стъпала са някъде вдясно от нас. През тях минава най-краткият път до площада пред градините. Подай ми пак ръка, Севериън, кракът ми не се е оправил съвсем.
Вървяхме по затревена площ и аз забелязах, че храмът-шатра е разположен върху голо поле, обградено от полуукрепени къщи. Моравата граничеше с широка, павирана улица и когато достигнахме до нея, аз попитах отново кои са Пелерините.
Аджиа ме изгледа изпод вежди.
— Извинявай, но трябва да разбереш, че ми е трудно да говоря за посветени девственици на мъж, който току-що ме е видял гола. Макар че при други условия това не би ме притеснило особено. — Тя си пое дълбоко въздух. — Наистина не знам кой знае какво за тях. Все пак в нашия магазин имаме доста от техните дрехи. Затова и попитах веднъж брат си за тях. След това се вслушвах във всичко, което успявах да дочуя за Пелерините. Накратко, те са орден от монахини, както предполагам вече си забелязал. Одеждите им са пурпурни в чест на Новото слънце. Произхождат от някаква древна задруга на земеделци. Сега пътуват из страната с подвижния си храм и успяват някак да съберат достатъчно пари, за да го поддържат. Орденът им претендира да е собственик на най-ценната съществуваща реликва — Нокътя на Миротвореца, тъй че ето ти и още една причина ритуалният им цвят да е наситеночервено — раните оставени от Нокътя.
— Не знаех, че е имал нокти — опитах се да подхвърля с шеговит тон аз.
— Не е истински нокът, нито ръка. Говори се, че става дума за скъпоценен камък. Сигурно си чувал за него. Не разбирам защо са го нарекли Нокътя и се съмнявам, че идеята е дошла от жриците. Но дори самият намек за някаква близост с Миротвореца оправдава изключителната стойност на тази реликва. В края на краищата нашите познания за него са чисто умозрителни — едни признават, а други отричат, че той е установил контакт в далечното минало с нашата раса. Ако Нокътят наистина е онова, за което Пелерините се опитват да го представят, то тогава Миротворецът наистина е живял някога.
Погледът, който ми хвърли една жена, понесла на рамо някакъв съд, ме предупреди, че наскоро купеното наметало се е разместило и вече не прикрива толкова добре моя плащ с опушен цвят. Наместих го набързо и казах:
— Като всички реликви и тази губи стойността си с времето. Дори Миротворецът да се е разхождал по тази земя от плът и кръв, макар и в незапомнени времена, какво значение би могъл да има този „нокът“ за някой друг освен за фанатиците? Оценявам легендата за Миротвореца като част от нашето свещено минало, но именно тя е по-ценна за мен, а не някакви си реликви или свети мощи.
Аджиа потърка длани, сякаш за да ги стопли под лъчите на слънцето.
— Да речем… Тук трябва да завием, Севериън. Още малко и ще стигнем до основата на стълбите. Ще ги познаеш по статуите на епонимите — консулите. Да речем, че той наистина е бил реална личност. Съвременниците му го описват като Господар на силата, което вероятно значи, че е имал някаква власт над реалността и може би дори над времето. Съгласен ли си?
Кимнах.
— В такъв случай, какво би могло да му попречи да се пренесе от един миг, да речем, преди трийсет хиляди години в онова, което ние наричаме настояще? Мъртъв или не, ако той наистина е съществувал, това означава, че бихме могли да го срещнем след броени минути или пък след седмица, на няколко преки оттук, където и да е в този град.
Достигнахме началото на стълбите. Стъпалата им бяха направени от камък, бял като стрита сол. На места те бяха толкова стръмни, че беше трудно човек да слиза по тях, докато на други бяха безкрайно разлати. Спускайки се надолу, видяхме какви ли не търговци, изложили своите стоки върху непретенциозни улични сергии. Не знам защо, но ми беше много приятно да се разхождам с Аджиа и да обсъждам с нея разни чудати истории.
— Твърди се, че Нокътят изцелявал рани, възкресявал мъртви, създавал нови същества само от шепа пръст, пречиствал низките страсти и прочие. За всички тези свойства се предполага, че Миротворецът ги е изпитал най-напред върху себе си.
На ярката слънчева светлина лицето на Аджиа далеч не изглеждаше безупречно, но дори нейните несъвършенства се превръщаха в не по-малка съблазън за моята страст. Тя притежаваше онази безнадеждна смелост на бедните, която комай е едно от най-очарователните човешки качества.
— Както и да е — продължи тя, стиснала ръката ми. — Поне ми е ясно защо Пелерините все мърморят, че страстите на хората трябвало да бъдат изкупени. Но страстите, възвишени или не, са част от нас.
— Тогава едва ли ще ти е все едно, ако ти кажа, че съм влюбен в теб — казах аз полу на шега.
— Няма жена, на която да й е все едно дали я харесват или не. И колкото повече мъже я харесват, толкова по-добре! Но аз няма да отвърна на любовта ти, ако натам биеш. Това би било толкова лесно, както си вървим из града и се забавляваме. Но да не забравяме, че довечера ти ще бъдеш убит. Имам лоши предчувствия.
— Аз също.
— Друг път! Хич не ти пука даже. Нито за това, нито за какво да е друго. Когато си мъртъв, не изпитваш болка. Ти поне би трябвало да го знаеш по-добре от повечето хора.
— Почти съм склонен да си мисля, че двамата с брат ти сте ми погодили някакъв номер. Ти беше отвън, когато влезе конникът. Сигурна ли си, че не си му казала нещо, с което да го настроиш срещу мен? Да не би той да ти е любовник?
Аджиа се засмя и зъбите й блеснаха на слънцето.
— Я ме погледни! Можеш ли да преброиш годините на тази брокатена рокля? Забрави ли, че краката ми са боси? А да си видял случайно някакви украшения по мен — обици, накити, пръстени? Някоя сребърна огърлица? Ако ли не, можеш спокойно да се досетиш, че нямам любовник измежду офицерите гвардейци. Само един стар моряк се навърта около мен от дъжд на вятър, колкото да не е без хич. Магазинът е всичко, което притежаваме двамата с брат ми. Получихме го в наследство от майка ни. Понякога едва успяваме да съберем по две-три асимита, колкото за чиния леща.