— Тази вечер поне ще се нахраниш до насита — казах й аз. — Брат ти направо ме оскуба за това наметало.
— Какво? Нима ти няма да ме почерпиш? — Чувството й за хумор се бе възвърнало. Тя направи крачка назад с широко отворени очи и комично-драматична физиономия. — Особено след като смятам да изгубя толкова време, за да те напътствам и да ти отварям очите?
— И да ме набъркаш в разрушаването на един свещен олтар.
— Съжалявам, че стана така. Наистина. Не искам да се изтощиш от ходене. За дуела ще са ти нужни свежи сили. Просто като се появи онзи фиакър не можах да издържа на изкушението да спечеля малко за твоя сметка.
Тя поспря за малко, вече със сериозна физиономия, и се облегна на един от парапетите, за да си почине.
— Наистина ли всичко беше толкова безобидно? — попитах аз.
— Честно казано, щеше ми се да си помислят, че ти си благородник. Благородниците само се мотаят наоколо и не правят нищо друго освен да сключват облози и да участват в турнири. Пък и лицето ти си е направо благородно. Точно това си помислих, когато те мернах за пръв път. В края на краищата, това е всичко, за което мога да си мечтая, някой дребен благородник или някое копеле от онези, екзалтираните.
— Разбирам — казах аз. Изведнъж ме напуши смях. — Колко ли идиотски сме изглеждали двамата в онзи фиакър, теглен от пощръклелите магарета.
— Като разбираш, по-добре ме целуни.
Вгледах се в лицето й.
— Целуни ме! Колко възможности си мислиш, че ще ти се отворят до довечера? Аз мога да ти дам… — Аджиа замълча и после също се засмя. — След вечеря, може би. Можем да си намерим някое усамотено място, макар че това ще намали още повече шансовете ти за успех в дуела.
И тя се хвърли в прегръдките ми, надигна се на пръсти и впи устните си в моите. Гърдите й бяха дръзки и стегнати. Усетих и сладострастното потъркване на бедрата й.
— Ей там — каза тя накрая и ме отблъсна леко. — Погледни там долу, Севериън. Между пилоните. Какво виждаш?
Под слънчевите лъчи водата проблясваше като огледало.
— Реката.
— Да, Гиол. Сега погледни вляво. Трудно е да се забележи островчето, лилиите са толкова много. Но моравата е по-светла, по-яркозелена. Не виждаш ли стъклото? Там където светлината се отразява в него?
— Виждам нещо. Сградата изцяло от стъкло ли е?
Аджиа кимна.
— Това са Ботаническите градини. Натам сме тръгнали. Там ще ти отсекат аверн. Просто трябва да си го поискаш, ти имаш право на това.
Продължихме мълчаливо надолу. Адамниевите стъпала се вият около склона на един масивен хълм и са любимо място за разходки. Видях много двойки, облечени изискано, самотни мъже, понесли върху лицата си белезите на минали изпитания, припкащи неуморно деца, които надаваха радостни писъци. Зърнах на отсрещния бряг множеството мрачни кули на Цитаделата и ме обзе лека тъга и носталгия по времето, когато слизах често до Гиол и от речния пристан разглеждах белеещата се лента, която се спускаше по склона, без дори да подозирам какво представлява тя.
Ботаническите градини бяха разположени върху един малък остров близо до брега и се помещаваха в стъклена сграда, каквато виждах за пръв път в живота си. По нея нямаше кули или амбразури, само бляскави прозрачни плоскости, наредени плътно една до друга чак до самия връх на постройката. Попитах Аджиа дали ще имаме време да разгледаме градините и после, още преди тя да успее да ми отговори, заявих, че ще ги разгледам, независимо с какво време разполагаме. С всяка изминала минута ми ставаше все по-безразлично колко бих могъл да закъснея за срещата със смъртта си, а да си призная, не ми беше и никак лесно да приема на сериозно дуел, в който оръжията щяха да бъдат цветя.
— Щом искаш да прекараш последния си следобед, разглеждайки градините, така да бъде — каза тя. — Аз също идвам тук често. Посещението е безплатно — за градините се грижат хора на Самодържеца.
Влязохме по стъпала от бледозелено стъкло. Попитах Аджиа дали тази огромна сграда е построена единствено, за да снабдява града с цветя и плодове. Тя се усмихна и поклати глава.
— От двете страни на коридора има помещения и всяко от тях е биоскопично, което означава, че колкото по-навътре навлизаме в него, толкова повече ще се увеличава дълбочината му. В известни граници, разбира се. Предупреждавам те, защото някои хора доста се стряскат, когато видят нещо подобно за пръв път.
Влязохме вътре и ни заля почти неестествена тишина. Сякаш изведнъж се пренесохме в първото утро на този свят, малко преди бащите на нашата раса да ударят бронзовите си гонгове, да плъзнат по континента с ревящите си машини и да прекосят Гиол надлъж и нашир с механичните си лодки. Въздухът беше изпълнен с неописуеми ухания, влажен и малко по-топъл от този навън. Стените от двете страни на коридора бяха също от стъкло, но толкова дебело, че погледът ми едва успяваше да проникне през него. Мернах всевъзможни листа и клонки, виещи се и отвесни стебла, дори няколко растения, които се движеха. На една широка врата се мъдреше надпис:
Можете да влезете, където си поискате — каза ми един възрастен човек, надигайки се от стола си в ъгъла.
Аджиа поклати бързо глава.
— Ще имаме време най-много за една или две.
— За пръв път ли идвате тук? Новите посетители обикновено предпочитат Градината на пантомимите.
Служителят беше облечен с износена роба, която ми напомняше смътно за нещо. Попитах го дали това не е униформата на някоя гилдия.
— Правилно предположихте. Член съм на гилдията на кураторите. Срещал ли сте преди някой от моите братя?
— На два пъти, струва ми се.
— Редиците ни оредяват от ден на ден. Обществото ни смята за ненужни — нали призванието ни е да пазим образци от забравеното минало. Бяхте ли вече в Градината на антиките?
— Все още не.
— Непременно я посетете! Ако идвате за пръв път, бих ви посъветвал да идете най-първо именно там. Стотици изчезнали растения, включително образци, които на са били виждани в естествената им среда от милиони години.
— Онзи морав увивник, с който толкова се гордеете — обади се Аджиа, — виждала съм го да расте по един от хълмовете край града.
Кураторът поклати тъжно глава.
— За съжаление изгубихме известно количество спори. Една от покривните плоскости се счупи и те излетяха навън. — Нещастното изражение бързо напусна резките черти на лицето му. Той се усмихна. — Но сега се радваме на спокойни времена. Всички вредители са унищожени и растенията са в отлично състояние.
Нещо изтрака зад нас и аз се обърнах. Двама работници тъкмо се измъкваха от една от близките врати. Единият буташе ръчна количка. Попитах какво правят.
— Това е Пясъчната градина. В момента я преустройват. Вътре има кактуси и всякакви други пустинни растения. Боя се, че в момента няма да видите кой знае какво вътре.
Хванах ръката на Аджиа и й казах:
— Ела, искам да погледна какво работят.
Тя се усмихна, а кураторът сви леко рамене, но ни последва безропотно.
Пясък определено имаше, но не и градина. Влязохме в просторно на вид помещение, чийто граници бяха очертани с големи, овални камъни. Почти до входа видяхме някакво голямо растение — полухраст, полуроза, със зловещо закривени бодли. Предположих, че това е един от старите образци, който скоро също ще бъде изнесен от градината. Наоколо не видях никакво друго растение, а единственото доказателство за тъй нареченото „преустройство“ бяха следите от ръчната количка на работниците.
— Наистина не е кой знае какво — каза Аджиа. — Искаш ли да те заведа до Градината на удоволствията?
— Вратата зад нас е отворена, защо тогава имам чувството, че не можем да напуснем това място? — попитах аз.
Тя ме огледа набързо и каза:
— Всеки изпитва рано или късно подобно чувство, но то обикновено не се появява толкова рано. За теб ще е по-добре, ако излезем веднага. — Тя каза и още нещо, но аз не успях да го схвана. В ушите ми се надигаше бученето на гигантска вълна.