През зимата ходех рядко до некропола, но през лятото този ограбен мавзолей, както много други като него, ми подсигуряваше място за наблюдение и прохладна отмора. Дрот, Рош и Еата също идваха с мен, но аз никога не ги водех в любимото ми за уединение място. Знаех, че те също си имат свои тайни скривалища. Докато бяхме заедно, и без друго почти не влизахме в гробниците. Вместо това си правехме мечове от пръчки и водехме битки, замеряхме войниците с шишарки или пък изравнявахме пръстта на пресните гробове и играехме на дама с камъчета, на кръстчета и кръгчета, на калъч.
Забавлявахме се също с разходки из лабиринта на Цитаделата и плувахме в големия водоем под камбанарията й. В този кръгъл басейн с незнайно дълбока, тъмна вода, разположен под сводестия покрив, беше влажно и студено дори през лятото. Затова пък през зимата условията там си оставаха почти същите и тъй като водоемът притежаваше безценното предимство да бъде забранено място, ние можехме спокойно да се потопим в сладостната му омая и да не палим факлите, преди да сме дръпнали резето отвътре, докато всички си мислеха, че сме някъде другаде. А после, когато пламъкът лумнеше от горящия катран, как само танцуваха сенките по влажните стени!
Както вече споменах, другото място за плуване беше Гиол, която криволичи през Несус като огромна мързелива змия. Когато задухаше топлият пролетен вятър, ние се спускахме през некропола към устието на реката край величествените древни гробници до стената на Цитаделата, край помпозните мавзолеи на първенците, през каменната гора от еднообразни надгробни монументи (опитвахме се да изглеждаме преизпълнени със страхопочитание, докато преминавахме край гробищните стражи, опрени на алебардите си). Накрая подминавахме простите, неодялани плочи, които бележеха последния пристан на бедняците, плочи, които хлътваха в пръстта при първия порой.
В най-долния край на некропола пред нас се възправяше желязната порта, която вече описах. През нея внасяха телата, които трябваше да бъдат погребани в бедняшките парцели. Едва когато преминехме през ръждясалите крила на портата, чувствахме, че сме напуснали
Цитаделата, което си беше явно неподчинение на наложените ни правила. Вярвахме (или поне се преструвахме, че вярваме), че ни очакват изтезания, ако някой от по-големите братя разкрие простъпката ни. Всъщност най-лошото, което можеше да ни сполети, си беше най-обикновен пердах, толкова милосърдни са инквизиторите, които по-сетне ми се наложи да предам.
Много по-голяма опасност за нас бяха обитателите на многоетажните жилища, подредени от двете страни на мръсните улици, по които преминавахме. Понякога си мисля, че братството ни е оцеляло толкова дълго, тъй като фокусира върху себе си омразата на хората, омраза, дължима по право на Самодържеца, на екзалтираните и в известна степен дори на бледите изродени раси, които идват на Ърт от далечни звезди.
Явно и обитаващите бордеите, точно като стражите, успяваха някак да ни познаят, защото понякога от по-горните прозорци плисваха върху ни какви ли не нечистотии, а зад гърбовете ни се разнасяха сподавени ругатни. Всъщност нито веднъж не ни сполетя някакво сериозно премеждие и дори когато някой тираничен господар или продажен член на парламента биваше предоставян на милостта на братството, обезправените ни подвикваха предложения как да постъпим с него, повечето от които гнусни и неизпълними.
На мястото, където плувахме, Гиол бе изгубила своите естествени брегове преди стотици години. Две каменни стени затваряха широко пространство, обсипано със сини водни лилии. Стълби, замислени като пристани за лодки, водеха надолу към реката. В топлите дни всяко от стълбищата биваше окупирано от банда от десет или петнайсет крещящи хлапета. Четиримата заедно бяхме достатъчно силни, за да си отвоюваме кое да е от тези места, макар да съществуваше опасността няколко от групичките да се обединят срещу нас още с пристигането ни или пък да се озовем в неизгодна позиция между тях. Така или иначе другите скоро се изнизваха и ни оставяха в неоспоримо владение на целия бряг чак до следващия ден.
Реших да разкажа за всичко това, тъй като никога повече не отидох там след нощта, в която спасих Водалус. Дрот и Рош си мислеха, че просто ме е страх да не ни заключат след това в подземията. Еата се колебаеше. Като си помисля, комай малко преди да се превърнат в мъже, повечето момчета имат почти женско светоусещане. Истинската причина бяха лилиите.
Никога не бях възприемал некропола като град на мъртвите. Знам, че розовите му храсти с пурпурни цветове (другите хора ги смятат за толкова зловещи) дават подслон на стотици малки животинки и птици. Екзекуциите, които съм наблюдавал и които съм изпълнявал лично, не са нищо повече от занаят, заколение на човешки същества, чийто живот в повечето случаи не е нито по-невинен, нито по-ценен от този на добитъка. Когато си помисля за собствената си смърт или за смъртта на човек, когото съм обичал, или дори за смъртта на самото слънце, винаги в съзнанието ми изплува образът на лилията, с нейните гладки, бледи листа и небесносиньо венче. А под цветето, тънки и здрави като копринени върви, неговите черни корени се протягат право към дъното през дълбоките, тъмни води.
Когато бяхме още невръстни момчета, ние почти не забелязвахме тези растения, плувахме между тях, отблъсквахме ги встрани, просто забравяхме за съществуването им. Тяхното ухание успяваше до известна степен да неутрализира гнилата миризма на водата. В деня, когато щях да спася Водалус, аз се гмурнах под безбройните им цветове, както бях правил много пъти преди,
И не можах да изплувам. Някак си бях успял да достигна до дълбочина, на която техните коренища бяха по-гъсто преплетени, отколкото можех да предположа. Очите ми бяха отворени, но не виждах нищо — само черна плетеница от корени. Плувах и макар да усещах, че ръцете и краката ми се движат бясно сред милионите фини пипала, тялото ми почти не помръдваше. Сграбчвах с шепи от тях и ги разкъсвах, но си оставах все така безпомощен. Дробовете ми се надигнаха до гърлото и започнаха да ме задушават, сякаш сами отчаяно искаха да се озоват на повърхността. Желанието да поема въздух, да всмуча жадно от тъмната, студена течност около мен, беше неудържимо/
Учителят Малрубиус, който бе починал няколко години преди това, ни будеше, тракайки с лъжица по капака на помещението, което използвахме за спалня. Същият металически звън чух и тогава. Изведнъж се озовах в леглото си, облечен и неспособен да помръдна. Дрот, Рош и другите по-малки момчета вече се бяха надигнали, прозяваха се и търсеха дрехите си. Наметалото на учителя Малрубиус беше отметнато назад. Виждах ясно съсухрената кожа на гърдите и корема му, там, където времето бе стопило мускулите и мазнините. Окосменият триъгълник на гърдите му беше посивял като плесен. Той тръгна бавно покрай капака, като продължаваше да го удря с лъжицата. Това продължи невероятно дълго, както ми се стори, след което учителят спря, наведе се бавно над отвора и погледна надолу. Знаех, че се оглежда за мен из стария склад.
Но не можеше да види достатъчно надалече. Аз бях в една от клетките на изпитната зала. Лежах там по гръб и гледах към сивия таван. Някаква жена плачеше, но аз не можех да я видя. Въздишките й се губеха в дрънкането, дрънкането, дрънкането на лъжицата. Мракът се спусна над мен, но от него изникна лицето на жена, прекрасно като зеленикавия диск на луната. Плачът явно не беше неин, защото продължавах да чувам въздишките, а лицето й си оставаше напълно спокойно, красиво по онзи начин, който трудно би могъл да се свърже с някакво настроение. Ръцете й, дълги колкото саркофазите, в които понякога си почивах в моя любим мавзолей, се протегнаха към мен и изведнъж приеха формата на новоопереното птиче, което бях измъкнал от гнездото му с надеждата, че ще успея да го науча да каца на пръста ми. Ръцете ме сграбчиха, изтеглиха ме нагоре и после ме запратиха надолу, по-далеч от лицето и женските въздишки, още по-надолу в мрака, докато накрая краката ми докоснаха нещо, което помислих за покритото с тиня дъно. Тялото ми прониза преградата и аз се озовах в свят, облян в светлина.