— Чакай… — казах, но Аджиа ме издърпа обратно в коридора.
По краката ни бе полепнало солидно количество пясък.
— Наистина не ни остава много време — напомни ми Аджиа. — Нека ти покажа Градината на удоволствията. После ще отрежем твоя аверн и ще си тръгнем.
— Но утринта едва е преполовила — възпротивих се аз.
— Преваля пладне. Само в Пясъчната градина прекарахме повече от час.
— Е, сега вече наистина ме лъжеш.
Видях как за миг на лицето и блесна гневна мълния. После яростта отстъпи пред обичайната й философска ирония — опората на нейното поочукано самочувствие.
— Севериън, ако продължаваш да спориш за глупости, ще ми се наложи да те извлека навън. Градините често въздействат така на хората, особено на хората с по-богато въображение. Казват, че това е част от замисъла на Самодържеца и затова неговият архимаг отец Инир е вложил в градините някаква магия. Добре поне, че щом Пясъчната градина ти въздейства с такава сила, то би следвало в останалите да се отървеш по-леко.
— Почувствах, че мястото ми е там — казах аз. — Че трябва да срещна някого в тази градина… Че някаква жена ме очаква, съвсем, съвсем наблизо, но скрита за погледа ми.
Минахме край друга врата, на която бе написано:
Аджиа не изкоментира последната ми фраза и аз предложих:
— Щом казваш, че другите няма да ми подействат така силно, защо да не влезем в някоя от тях?
— Ако продължим да си губим времето така, няма въобще да успеем да се доберем до Градината на удоволствията.
— Само за малко.
Непреклонната настойчивост на Аджиа започваше да ме плаши леко и в главата ми се развихриха всевъзможни предположения за онова, което ме очакваше в избраната от нея градина.
Отворихме с лекота широката врата на Джунглата и отвътре ни лъхна горещия и влажен въздух на помещението. Навътре мъж дивото осветление добиваше все по-зеленикав оттенък. Входът беше заобиколен от лиани, а на пътя ни се изпречваше повалено дърво с прогнил дънер, на който все още стоеше табелка с надпис „Caesalpinia sappan“.
— Истинската джунгла умира на север с охлаждането на слънцето — каза Аджиа. — Един човек ми каза, че от векове насам е така. Тук джунглата е запазена във вида, в който е съществувала по времето, когато слънцето е било още младо. Хайде, нали сам поиска да разгледаш това място.
Пристъпих напред.
Вратата зад нас се затвори с леко просъскване.
20
ОГЛЕДАЛАТА НА ОТЕЦ ИНИР
Аджиа беше права, истинските джунгли отмираха далеч на север. Никога не съм ги виждал, но тогава, в Джунглата, ми се стори, че просто се завръщам в тях за пореден път. Дори сега, докато седя на писалищната си маса в Двореца на Сюзерена ми се струва, че дочувам острия писък и бърборенето на онзи неописуемо пъстър папагал, който видях тогава на един клон. Стори ми се, че в погледа му се чете неодобрение и враждебност, без съмнение поради странното въздействие на градините. После крясъкът на пъстрата птица се примеси с нов, непознат за мен рев, долетял сякаш от свят, оплискан в яркочервеното на кръвта.
— Какво беше това? — докоснах аз сепнато ръката на Аджиа.
— Смилодон. Не се безпокой, далеч от нас е. Просто иска да изплаши някоя глупава антилопа, която после сама да се набута в острозъбата му паст. Освен това, при вида на меча ти ще избяга далеч по-бързо, отколкото ти би могъл да избягаш от него.
Острият шип на някакво растение разкъса роклята й и разголи наполовина гърдите й. Това дребно премеждие определено не вдигна градуса на настроението й.
— Къде води тази пътека? И как би могла тази голяма котка да бъде толкова далеч, след като се намираме в помещение с ограничени размери? Нали все пак видях от Адамниевите стъпала, че градините не са безкрайни?
— Никога не съм навлизала толкова навътре в тази градина. Ти сам пожела да дойдем тук.
— Отговори на въпросите ми — натъртих аз и я хванах за рамото.
— Ако тази пътека е като останалите — искам да кажа като в другите градини, — то тя обикаля по обширен маршрут цялата градина и след това се връща при входната врата. Няма от какво да се боиш.
— Но вратата се скри.
— Обикновен трик. Зрителна измама. Ще видиш, че вратата ще се появи отново, още щом се приближим към нея.
Една пъстра змия изпълзя от храстите, вдигна за миг отровната си глава, впи в нас кехлибарения си поглед и после продължи спокойно по пътя си. Аджиа си пое рязко въздух и аз не пропуснах възможността да си го върна:
— Кой сега е по-изплашеният от двама ни? — попитах невинно. — Дали пък ти нямаше да се скриеш по-бързо, отколкото тази змия успя да се скрие от теб? Сега ми отговори на въпросите за смилодона. Наистина ли е толкова далеч? И ако е така, как е възможно това?
— Не знам. Да не мислиш, че имам готови отговори за всичко тук? Не си ли виждал подобни неща там, откъдето идваш?
Припомних си за миг онова, което знаех за Цитаделата и обиталищата на братствата и гилдиите.
— Не. В мястото, където съм израснал, има само забравени места, но не и такива, които менят размерите си. Забравени кули, забравени стаи, тунели, в който никой не е прониквал от хилядолетия.
— Е, това място също си има своите тайни. Признай, че когато огледахме постройката на градините отгоре, ти всъщност не успя да различиш нейните граници.
— Така си беше — съгласих се аз. — Имаше разни пилони и знамена, които ми пречеха. Освен това блясъкът на тези стъклени плоскости…
— И все пак, можеш ли да свържеш онова, което видя от стъпалата, с някакви конкретни размери?
Аз свих рамене.
— Тогава защо ми задаваш такива въпроси? Всъщност, питай каквото си искаш, но разбери, че не мога да ти отговоря на всичко. Реших, че смилодонът е далеч, защото така ми прозвуча ревът му. Може би в действителност той въобще не е тук. Може би разстоянието, което ни дели от него не се измерва в левги, а във векове.
— Да, но когато погледнах сградата отгоре, аз видях съвсем ясно нейния стъклен покрив, а сега, когато погледна нагоре, виждам само листа и небе.
— Стъклените плоскости са големи. Сигурно сглобките им не се виждат от клоните на дърветата — каза Аджиа.
Продължихме напред и край един малък водоем ни посрещна влечуго със зловещи зъби, което обаче предпочете бързо да се скрие под водата вместо да се занимава с нас. Веднага измъкнах Терминус Ест от ножницата му, тъй като се уплаших, че звярът може да ни нападне изневиделица.
— Сигурно — подхвърлих на Аджиа, докато се оглеждах — дърветата тук растат твърде бързо, защото така и не можах да видя къде свършва помещението.
— Предупредих те, че градините променят размерите си. Освен това, материалът, от който са направени стените, отразява по особен начин светлината, така че да се създава впечатлението за необозримо пространство.
— Някога познавах жена, която се бе срещала с отец Инир. Тя ми разказа една история за него. Искаш ли да ти я разкажа?
— Давай, щом ти се разказва.
Всъщност аз бях този, който искаше да чуе историята отново. И тъй, разказах историята по-скоро на самия себе си. Споменът за мига, в който Текла бе положила хладната си, бледа като лилия ръка върху моята, изплува от паметта ми.
„Когато бях тринайсетгодишна, Севериън, имах приятелка на име Домнина. Тя беше красиво момиче и изглеждаше с няколко години по-малка от истинската си възраст. Може би точно това е била причината за неговата привързаност към нея.
Знам, че Дворецът на Сюзерена ти е напълно непознат. Затова ще трябва просто да ми се довериш. На едно място в Залата на смисъла има две огледала. Всяко от тях е широко около три-четири лакътя и се извисява от пода до тавана. Двете огледала са разположени така едно спрямо друго, че когато някой премине пред тях, той вижда собствения си образ безброй пъти, тъй като всяко от огледалата отразява не само преминаващия, но и отражението му в другото огледало и така до безкрай.