Естествено подобно място е доста привлекателно за едно малко момиче, което освен всичко останало се смята и за красавица. Една вечер двете с Домнина си играехме там. Въртяхме се безспир пред огледалата и се радвахме на новите си роклички. Бяхме си придърпали два големи свещника наблизо и ги бяхме поставили срещуположно на огледалата.
Така бяхме се увлекли, че забелязахме отец Инир, едва когато той се озова на крачка от нас. Иначе, както сам се досещаш, щяхме да избягаме и да се скрием още щом го мернем отдалече, макар ръстът му да надвишаваше едва-едва нашия. Отецът беше облечен в роба, чиято тъкан пречупваше светлината по много странен начин. Платът избледняваше, разнасяше се и миг по-късно добиваше отново плътност, сякаш бе изтъкан не от проста вълнена нишка, а от мъгла.
— Трябва да внимавате, когато се заигравате така пред огледалата — каза той, — защото вътре има едно малко дяволче, което само дебне някой да се загледа по-продължително, за да се промъкне в очите му.
Досетих се какво искаше да каже и се изчервих, а Домнина най-неочаквано каза:
— Мисля, че го видях. Едно такова с формата на сълза, ослепително блестящо.
Отец Инир не се поколеба, преди да й отговори, дори не мигна, но въпреки това усетих, че е изумен. Той каза:
— Не, това е някой друг, възлюблена. Ясно ли го виждаш? Не? Тогава ела в моята килия малко след следобедната молитва и аз ще ти го покажа.
Бяхме изплашени, след като той си тръгна. Домнина се закле стотина пъти, че няма да отиде. Поздравих я за твърдостта и се опитах да подкрепя решението й. Успяхме да уредим тя да остане с мен не само през нощта, но и през следващия ден.
Но това не помогна особено. Малко преди уречения час един слуга, който не бяхме виждали никога преди, дойде за горката Домнина.
Седнах в стаята си и се заиграх с една от новите си кукли така, сякаш Домнина все още беше с мен. Чаках часове тя да се върне.
Накрая дойката ми ме повика за вечеря. По това време вече бях убедена, че отец Инир е убил Домнина. Или пък, че я е пратил при майка й с нареждане тя никога повече да не ми гостува. И тъкмо когато си дояждах супата, на вратата се почука. Прислужницата на майка ми стана от масата и отиде да види кой е. Когато отвори вратата, в стаята влетя Домнина. Лицето й беше бяло, досущ като лицата на моите кукли. Никога няма да забравя изражението й. Тя се разрида, а дойката ми я прегърна за да я успокои. После късче по късче успяхме да научим от нея какво се е случило.
Човекът, който дойде за нея, я превел през коридори, за чието съществуване тя дори не подозирала. Това, Севериън, само по себе си беше доста стряскащо. И двете с Домнина познавахме отлично Двореца на Сюзерена. В края на краищата изглежда се озовали в личната килия на отеца. Това била просторна стая с драперии в наситено пурпурночервено. Вътре нямало почти никаква мебелировка, без да се броят няколкото вази, по-високи от човешки ръст и по-широки от обхвата на двете й разперени ръце.
В центъра на помещението имало нещо, което Домнина отначало сметнала за стая в стаята. Формата му била осмоъгълна, а по стените му били изрисувани лабиринти. Сторило й се, че вътре в нещото е запалена най-ярката лампа, която някога е виждала. Светлината била синкавобяла и толкова ярка, че чак очите я заболели и тя отвърнала поглед.
В този миг вратата се хлопнала зад гърба й. Домнина хукнала към една от драпериите, за да потърси друг изход, но тогава една от стените на осмоъгълното тяло се отворила и отвътре излязъл отец Инир. Зад него се виждала бездънна дупка, изпълнена със светлина.
— Ето те и теб — казал той. — Идваш тъкмо навреме, дете. Рибката е почти уловена. Можеш да погледаш как се подготвя кукичката със стръвта и как накрая златните перки ще се мятат в нашата мрежа.
След това я хванал за ръка и двамата влезли заедно в осмоъгълния корпус.“
Тук ми се наложи да прекъсна разказа си, за да помогна на Аджиа да преодолее един доста буренясъл участък от пътеката.
— Говориш си сам — отбеляза тя. Нищо не чувам като си мърмориш така зад гърба ми.
— Разказвам си сам историята, за която ти споменах. Стори ми се, че не изпитваш особено желание да я чуеш. На мен пък ми се искаше да си я припомня отново. Освен това в нея се разказва за огледалата на отец Инир, а това може да се окаже полезна информация.
„Домнина се дръпнала. В центъра на корпуса, точно под лампата, се забелязвало някакво мъгляво жълтеникаво сияние. То непрекъснато се движело. Танцувало нагоре и надолу, вляво и вдясно, а от време на време пращяло и изпускало малки искри. Странното сияние наистина й заприличало на рибка, плуваща в невидим басейн. Отец Инир затворил вратата на осмоъгълника зад себе си. Отвътре стените били огледални. Домнина се вгледала в собственото си отражение и в това на златната рибка. После й се сторило, че зад нея има още едно малко момиченце, което надзърта над рамото й, зад него още едно и тъй нататък. И тъй до безкрай.
Златистото сияние в центъра на осмоъгълния корпус започнало да трепти по-интензивно и като че ли да придобива форма.
— Сега ще го видиш — казал отец Инир. — Древните, които са познавали този процес поне колкото нас, а може би дори още по-добре, смятали рибката за най-незначителния от обитателите на отражението. Няма да се занимаваме сега с погрешното им схващане, че съществата, които успявали да призоват, обитават вътрешността на стъклото. Навремето ги вълнувал един по-сериозен проблем. Ако точката на тръгване се намира на астрономическо разстояние от точката на пристигане, как би могло това да повлияе на самото пътуване?
— Мога ли да промуша ръката си през нея?
— Засега да, детето ми. Но после не бих ти го препоръчал.
Домнина докоснала сиянието с ръка и по кожата й плъзнала топлина.
— Какво е това? — попитала тя.
— Майка ти вземала ли те е някога със себе си на своя летател?
— Разбира се.
— Сигурно си виждала и летателите-играчки, които по-големите деца си моделират от хартия и дърво? Това, което виждаш тук, е частичка от силата, използвана някога, за да се лети между звездите. Тя наподобява онази древна енергия дотолкова, доколкото летателите-играчки наподобяват истинските летатели. И все пак чрез нея можем да призовем рибката, а може би и други неща. И както понякога играчките могат да сторят някоя беля, така и нашите огледала, макар и маломощни, не са безопасни.
— Не знаех, че може да се пътува между звездите, седнал върху огледало.
Отец Инир се засмял. Домнина го виждала за пръв път да се смее и затова си помислила, че е успяла да го развесели. Въпреки това тази мисъл не я разведрила особено.
— Не, не. Нека ти разясня проблема. Когато нещо се движи много, много бързо, толкова бързо колкото светлината на свещта успява да обходи една мрачна стая — то натежава. Не става по-голямо, а просто натежава. И тъй, земята на Ърт, или който и да е друг свят, започва да го привлича по-силно. Ако това нещо се движи достатъчно плавно, то би могло на свой ред да се превърне в отделен свят и да привлече други неща. Това е малко възможно, но все пак не е изключено. Но дори светлината на свещта не се движи достатъчно плавно, за да преодолее разстоянията между слънцата.
Рибката трепнала нагоре и надолу, после наляво и надясно.
— А не може ли да се направи по-голяма свещ? — Домнина веднага се сетила за голяма пасхална свещ, която се пали в храмовете всяка пролет.
— Би могло, разбира се, но така светлината няма да се задвижи по-плавно. Светлината е тъй недоловима за нас, че ние успяваме да уловим единствено отражението й върху предметите. Когато поставим свещта между две огледала, нейната светлина достига до всяко от тях, отразява се в него и се насочва към другото огледало, за да се отрази отново и така до безкрай. Нека тогава да предположим, че след отражението си, тя се срещне със самата себе си, какво ще се случи тогава?
Домнина се засмяла, въпреки че все още била много изплашена, и казала, че не би могла да отгатне.
— Светлината ще се самонеутрализира. Представи си две малки момиченца, които тичат едно срещу друго по ливадата. Ако се сблъскат, те няма да могат да продължат да тичат. Но ако огледалата са достатъчно добре направени и разстоянията между тях са добре премерени, отраженията няма да се срещнат. Вместо това едното отражение ще последва другото. Този ефект ни би могъл да се получи, когато светлината идва от свещ или от някоя обикновена звезда, тъй като и в двата случая светлинните вълни се разпространяват произволно, досущ като произволните кръгчета, които се пръсват по повърхността на езеро, в което си хвърлила шепа камъчета. Но когато светлината идва от кохерентен източник и бива отразена от оптически съвършено огледало, ориентацията на светлинните вълни се запазва, защото отражението е точно копие на светлината. И тъй като нищо не би могло да се движи в нашата вселена със скорост по-голяма от тази на светлината, ускореният светлинен поток напуска вселената и се пренася в друга, за да се завърне отново, когато скоростта му намалее, но вече в друга точка.