— И това тук е само отражение? — попитала Домнина, загледана в рибката.
— Би могла да се превърне в истинско същество, ако не затъмним лампата или не разместим огледалата. Защото когато едно отражение съществува, без да има свой източник, то нарушава законите на нашата вселена, следователно престава да бъде отражение и се превръща в самостоен обект.“
— Виж — каза Аджиа, — приближаваме се към нещо.
Сянката на тропическите дървета бе станала толкова непроницаема, че слънчевите петънца по пътеката блестяха като разтопено злато. Присвих очи, за да различа онова, което се бе появило отвъд тях.
— Къща, построена върху четири кола от жълто дърво, с покрив от палмови листа. Виждаш ли я?
Хаотичните контури пред погледа ми започнаха да добиват плътност и накрая се сляха в едно цяло. На верандата забелязах човек, облечен в светли дрехи. Пооправих мантията си.
— Не е нужно да го правиш — отбеляза Аджиа. — Тук тези неща са без значение. Ако ти е горещо с нея, просто я свали.
Смъкнах мантията от раменете си и я преметнах през лявата си ръка. Човекът на верандата се извърна с ужасено изражение и се скри в павилиона.
21
ПАВИЛИОН СРЕД ДЖУНГЛАТА
Стълба водеше към верандата. Беше направена от същото подобно на бамбук дърво и овързана с някакъв вид лиана.
— Нали не мислиш да се качиш горе? — запротестира Аджиа.
— Щом сме решили да огледаме градината както се полага, значи трябва — отвърнах й аз. — Освен това, като се има предвид състоянието на дрехата ти, едва ли ще е добре да те пускам горе сама.
Тя се изчерви и това ме изненада.
— Стана дума за най-обикновена къща, като онези, които са били използвани в по-топлите места на света в древни времена. Скучна гледка, повярвай ми.
— Тогава просто ще хвърлим един поглед и ще продължим по пътя си. Едва ли ще ни отнеме много време.
И аз тръгнах нагоре по стълбата. Тя заскърца заплашително, но аз реших, че на подобно място, отворено за публично посещение, всички рискове сигурно са добре преценени. Бях преполовил стълбата, когато усетих, че Аджиа ме последва.
Обзавеждането на павилиона беше също тъй оскъдно, както и това в нашите килии, но с това се изчерпваха всички прилики. В тъмницата преобладава усещането за масивност и непоклатимост. Павилионът, който бяхме открили, имаше коренно различно излъчване. По всичките му стени зееха прозорци, по които не се забелязваха не само решетки, щори или дори завеси, но и каквито и да е капаци. Самите стени, както и подът, бяха направени от същите бамбукоподобни стволове. На места се виждаха доста широки процепи, които никой не си бе направил труда да запуши по какъвто и да е начин. През тях спокойно се виждаше почвата или пък листата на околните дървета. Таван просто нямаше. Няколко греди, по които бяха окачени всевъзможни торби, деляха помещението от покрития с листа покрив.
Някаква жена четеше на глас в единия ъгъл, а в краката й се бе свил на кълбо гол мъж. Мъжът, който бях мярнал от пътеката, бе застанал до един от прозорците и гледаше навън. Бях сигурен, че ни е забелязал още навън и знае, че сме влезли в павилиона, но въпреки това си даваше вид, че не долавя присъствието ни.
Жената четеше:
— „И той се изкачил на планината Небо по склона, който се възправял над града, и там Всемилостивият разкрил пред очите му цялото царство, чак до бреговете на Западното море. И той му рекъл: — „Пред бащите ви се заклех, че ще предам тази земя на техните синове. Можеш да я видиш, но не бива да стъпваш на нея.“ И затова той умрял там и бил погребан в съградения параклис.“
Голият мъж в крата й кимна.
— Точно като нашите господари, наставнице. С върха на показалеца си дават, а вземат с шепи…
Жената, явно раздразнена от забележката му, го прекъсна:
— Не, Исангома…
Мъжът до прозореца се намеси сприхаво:
— Млъкни, Мари! Искам да чуя какво ще каже. Можеш да му обясниш и след това.
— Един мой племенник — продължи голият мъж, — от моя собствен лагерен огън, все не можеше да хване риба. Един път се решил, отишъл до непознато езеро и зачакал, надвесен над водата, без да помръдва дори с пръст, все едно че бил дърво, израснало на брега. — Мъжът скочи неочаквано на краката си. — Дълго, дълго чакал той, докато накрая маймуните престанали да се боят от него, а птиците сякаш не го забелязвали. По някое време близо до повърхността се появила голяма риба и започнала да плува насам-натам. Моят племенник я следял неотлъчно с поглед и тъкмо когато успял да измъкне тризъбеца си, рибата изчезнала и на нейно място се появила красива жена. Отначало моят племенник си помислил, че това е Кралят на рибите, който е променил формата си, за да не бъде прострелян с тризъбеца. После мернал рибата да се движи по лицето на жената и разбрал, че вижда нечие отражение. Вдигнал мигом глава, но на брега нямало жива душа. Жената била изчезнала! — Голият мъж вдигна глава и изимитира чудесно изненаданата физиономия на рибаря. — Същата нощ моят племенник отишъл при Нумен Гордия и прерязал гръкляна на едно младо добиче, казвайки…
Аджиа ми прошепна:
— В името на Теоантропос, колко време смяташ да седиш тук? Това може да продължи цял ден.
— Само да огледам павилиона — отвърнах й аз шепнешком — и ще си тръгнем.
— Могъщ е Нумен и всички негови имена са свещени. Всичко под листата принадлежи нему, бурите и мълниите се раждат в ръцете му, дори отровата е безобидна докле не придобие сила чрез неговото проклятие.
— Можеш да ни спестиш възхвалите на своя идол, Инсангома — каза жената. — Моят мъж иска да чуе историята ти.
— Нумен закриля своите следовници! Нима няма да е срам за него, ако някой от онези, които го боготворят, изгуби живота си?
— Инсангома!
Мъжът на прозореца каза:
— Той се страхува, Мари. Не го ли долавяш в гласа му?
— Тези, що носят знака на Нумен, няма от какво да се боят!
— Робърт, щом ти не искаш да направиш нещо по въпроса, аз ще го сторя. Млъкни, Инсангома. Ако ли пък не, върви си и не се връщай повече.
— Нумен знае, че Инсангома обича наставницата. Той би спасил и нея, ако може.
— Да ме спаси от какво? Да не мислиш, че някой от твоите ужасни зверове се навърта наоколо? Само да се мерне някой от тях и Робърт тутакси ще го застреля с пушката си.
— От токолоше, наставнице. Токолоше ще дойде. Но Нумен ще ни спаси. Той е могъщият властелин на всички токолоше! Чуят ли рева му, те ще се крият под падналите листа.
— Робърт, мисля, че той е луд.
— Но той има очи, Мари, а ти нямаш.
— Какво искаш да кажеш с това? И защо непрекъснато гледаш през прозореца?
Мъжът се обърна съвсем бавно с лице към нас. Той погледна за миг към мен и Аджиа и после отвърна очи. Изражението му беше като на затворник от братството, на който учителят Гурлойс току-що е показал инструментите, които смята да използва при екзекуцията му.
— Робърт, за Бога, кажи ми какво ти става?
— Както Инсангома вече каза, токолоше са тук. Не неговите, струва ми се, а нашите. Смъртта и Дамата. Чувала ли си за тях, Мари?