Жената поклати глава. Тя се надигна и отвори капака на един малък сандък.
— Разбира се, че не си. Трябваше да се сетя. Това са снимки. Снимки на няколко артисти. Инсангома, не мисля, че твоят Нумен има кой знае каква власт над тези токолоше. Те идват от Париж, Инсангома, градът, в който учих като студент. Идват, за да ме накажат, задето се отказах от изкуството в името на всичко това.
— Ти имаш треска, Робърт — каза жената. — Очевидно е. Сега ще ти дам нещо и скоро ще се почувстваш по-добре.
Мъжът погледна отново към нас. Първо се взря в лицето на Аджиа, после в моето. Явно никак не му се искаше да го прави, но не можа да се сдържи.
— Ако съм болен, Мари, то тогава болните виждат неща, които здравите лекомислено подминават. Забрави ли, че и Инсангома знае, че те са тук? Не усети ли как подът се разклати, докато му четеше? Това бяха техните стъпки, струва ми се,
— Току-що ти налях чаша вода, за да си изпиеш хинина. Не видях никакви вълнички по повърхността.
— Какво са те, Йнсангома? Токолоше, знам, и все пак какво по-точно?
— Лоши духове, наставнико. Щом в главата на някой мъж се роди лоша мисъл или пък някоя жена направи нещо лошо, тогава се ражда нов токолоше. После веднага се скрива. Мъжът си мисли: — „Никой не знае, всички са мъртви.“ Но токолоше ще дочака края на света. И тогава всички ще видят какво е направил мъжът.
— Каква ужасяваща мисъл! — възкликна жената.
Пръстите на мъжа й се вкопчиха в перваза на прозореца.
— Не разбираш ли, че те са просто последица от нашите постъпки? Те са духовете на бъдещето и ние сме техните създатели.
— Разбирам, че това са куп дивашки недомислици, Робърт. Защо не се заслушаш поне за миг?
— Слушам те. Какво искаш да ми кажеш?
— Нищо. Искам просто да се заслушаш. Какво чуваш?
Павилионът потъна в тишина. Аз също се заслушах, без дори да се замисля защо всъщност го правя. Отвън маймуните продължаваха да си бъбрят, а папагалите да крещят. После сред звуците на джунглата долових леко жужене. Сякаш някакво гигантско насекомо, не по-малко от лодка, се носеше из въздуха някъде далеч от нас.
— Какво е това? — попита мъжът.
— Пощенският самолет. С малко късмет скоро ще можеш да го зърнеш.
Мъжът протегна врат през прозореца. Любопитен какво точно се опитва да види, аз отидох до друг прозорец и също надзърнах навън. Растителността беше толкова гъста, че в първия момент ми се стори невъзможно да видя каквото и да е, но след като се взирах напрегнато няколко секунди, все пак успях да открия едно малко късче небе сред морето от зеленина.
Жуженето се засили и пред очите ми се появи най-странния летател, който бях виждал през живота си. Явно беше построен от някаква странна раса, чийто конструктори не се бяха досетили, че след като няма да маха с крила като птица, летателят явно не се нуждае от тези глупави плоскости, които да стърчат от корпуса му. На носа на летателя се въртеше бляскаво витло, за чието предназначение, също не можах да се досетя.
— Можем да стигнем до площадката за кацане за три дни, Робърт. Можем следващия път да изчакаме самолета там.
— Щом Господ ни е изпратил тук…
— Да, наставнико, ние всички трябва да следваме заповедите на Нумен Гордия! Няма друг като него! Наставнице, позволи ми да изпея песента на Нумен и да потанцувам в негова чест. Така може би ще успея да прогоня токолоше.
Голият мъж изтръгна книгата от ръцете на жената и започна да пляска по корицата й с отворена длан, отмервайки някакъв странен ритъм. Краката му се заклатиха непохватно насам-натам и той запя с гласа на дете:
— Аз си тръгвам, Севериън — каза Аджиа и се запъти към вратата. — Ако искаш да догледаш представлението, твоя си работа. Но в такъв случай ще трябва сам да си намериш аверн и сам да откриеш Полетата на битките. Имаш ли представа какво ще стане, ако не го сториш?
— Те ще наемат убиец, както сама каза.
— Убийците тук си служат най-често с една отровна змия, която наричат „жълта брада“. И обикновено не започват от нарочения човек, а от неговото семейство. Ако ли пък няма такова, първо се захващат с приятелите му. И тъй като вече прекосихме цял квартал заедно, те най-вероятно ще потърсят именно мен.
Мъжът продължи да мърмори напевно все в същия дух, но тъй като забеляза, че се каним да си тръгнем, строфите му започнаха да придобиват тържествуващ оттенък. Изчаках Аджиа да се спусне по паянтовата стълба и я последвах.
— Помислих, че ще си останеш там — каза тя. — Я ми кажи, моля те, какво му беше толкова интересното на това място? — Лицето й, поруменяло от гняв, ми се стори още по-привлекателно.
— Мястото е по-скоро странно — отвърнах й аз. — Видя ли летателя им?
— Не съм чак толкова любопитна като теб.
— За пръв път виждам такъв. Сякаш въобще не принадлежеше на този свят. Точно като в историята, която ти разказвах. За момиченцето, което попаднало в един друг свят и дори след като се завърнало, не било съвсем сигурно дали се е добрало до своята, позната реалност. Докато гледах тези хора, си помислих точно затова — дали пък ние не сме попаднали по някакъв начин в техния свят, а не те в нашия, както смятаме.
Аджиа вече бе поела по пътеката, а слънчевите зайчета придаваха на кестенявата й коса златист оттенък. Тя се обърна и каза през рамо:
— Предупредих те, че някои от биоскопите не са подходящи за част от посетителите.
Ускорих крачка, за да я настигна.
— Когато прекарат тук твърде много време, съзнанието им започва да се изкривява в съответствие със заобикалящата ги среда. Ние с теб също не сме застраховани. Може би си видял най-обикновен летател.
— Но мъжът ни видя. Дивакът също.
— Чувала съм, че колкото по-дълго се застои тук човек, толкова по-голям е рискът посещението да остави в съзнанието му остатъчни видения. Затова, когато срещна в тези градини чудовища, диваци и прочие, това не ме учудва особено, дори да ми се стори, че някое от виденията уж долавя моето присъствие.
— Обясни ми тогава „видението“ на мъжа? — не отстъпих аз.
— Не аз съм създала това място, Севериън. Знам само, че ако сега се обърнеш, едва ли ще видиш някъде последното място, където сме били. Виж, искам да ми обещаеш, че след като се измъкнем оттук, ще ми позволиш да те отведа право в Градината на безкрайния сън. Нямаме време за каквото и да било друго посещение. Не ни остана време дори за Градината на удоволствията. А дори да имахме, не бих рискувала повече, като виждам как ти въздейства това място.
— Само защо ми се прииска да поостана в Пясъчната градина?
— Отчасти, да. Рано или късно ще си навлечеш сериозни неприятности тук, поне така си мисля.
Кривнахме за пореден път от привидно безкрайната и неводеща никъде пътека и най-неочаквано до един от храстите мернах табела, която вероятно съдържаше описание на растението. Дори не се зачетох тъй като вдясно от нас, сякаш от нищото се бе материализирала врата, точно като тази, през която бяхме влезли. Наместих Терминус Ест на рамото си, отворих вратата и отстъпих встрани, за да направя място на Аджиа да премине първа.
22
ДОРКАС
От това, което бях подочул за аверните, предполагах, че ще ги открием подредени в стройни редици, грижливо заградени и описани от съвестни ботаници. С мъка изкопчих още няколко дребни детайла от Аджиа, които пък ме накараха да си помисля, че градината с аверните прилича доста на некропола, из който бях скитал като хлапе.
Действителността се оказа съвсем различна — мрачно езеро сред безкрайно мочурище. Краката ни затъваха в тиня и сякаш нямаше какво да спре студения вятър, подухващ незнайно откъде. Странни ниски храсти се виждаха тук-там покрай пътеката, по която вървяхме. На няколко пъти по сивото, нерадостно небе се стрелнаха с писък водни птици с тъмно оперение.